Том Бомбадил е любопитен персонаж във “Властелинът на пръстените”. За тези, които не са чели книгата, в началото на приключението четиримата пътуващи хобити се изгубват в дива и опасна гора, откъдето на два пъти ги спасява въпросният Том. Той е загадъчно присъствие, едновременно комичен и мъдър. Буди у четиримата пътници едновременно тревога и доверие. Живее отвъд границата на познатото и уютно Графство, съсед е на страшни същества, а е в пълна безопасност. Том има приятна къща и градина насред изключително зловеща местност, не се бои от нищо и е способен с полушеговити заклинания да държи околните зли сили на мястото им. Има и приветлива жена, приятелски настроена към пътешествениците – тя е или елф, или речен дух, а може би и двете. Бомбадил твърди за себе си, че е първото живо същество. Външно прилича на не много висок, но як и набит мъж, облечен в абсурдно ярки цветове. Разказвач на истории и певец на понякога безсмислени, а друг път – мъдри песни. Шут и магьосник едновременно. Не е нито елф, нито човек, макар да прилича на човек. Очевидно е много стар, неестествено дълголетен. Това директно го поставя сред необикновените, не точно смъртни същества. Не се интересува от никакви политически и исторически събития, но ги познава. И Всевластният Пръстен няма никакво влияние върху него. Не само върху него самия, а и върху обкръжението му, защото Бомбадил е единственият в романа, който просто поисква да разгледа Пръстена и го получава за малко, без Носителят на чудовищния предмет да бъде обзет от иначе обичайните съмнения и тревоги. Бомбадил дори прави фокуси с Пръстена, което вече е върхът на непочтителността и безобразията му. Трикстер в книгата. Но трикстер откъм страната на героите, а не на злодеите. Помага, а не пречи. Живее като стопанин и пазач на дивата си област, която не напуска. В подредения свят на Толкиновата митология, където всяко същество има точно название, род и място в йерархията на съществата, Бомбадил е… необясним. Не се побира в “старите списъци”, както би казал друг Толкинов персонаж. Авторът е получавал въпроси относно Бомбадил от кореспонденти и почитатели, но отговорът му е вбесяващ: че Том Бомбадил е нарочно оставена Енигма. По-задълбочените читатели на Толкиновата биография знаят само факта, че Толкин е запазил в архива си картичка с изображение на фантастично облечен горски дух и я е надписал лично: “Вдъхновението за Бомбадил”. Ако не друго, то поне външният вид на персонажа има своята история. Оттук нататък обаче имагинерният произход на Бомбадил в рамките на Толкиновия свят остава наистина загадка. Читатели и критици са давали своите опити да я изяснят. Някои са очарователни и убедителни. Ето го и моят.
За Толкин имената на героите и местата са основна част от работния процес. “Властелинът на пръстените” е изработен крайно старателно, що се отнася до педантичната и последователна употреба на имена на герои и места. Така че тръгвам от самото име “Том Бомбадил”. Личното име, Том, е нормално английско простонародно име, от тези, които Толкин като правило дава на своите хобити, както и на жителите на градчето и областта Брее, били те хобити или обикновени хора (впрочем, хобитите също са простосмъртни). Тоест вероятно “Том” не е собствено име на този чудноват герой, а е начинът, по който го наричат жителите на хобитовото Графство и може би на Брее. Други персонажи, които получават имена и прозвища, приближаващи ги до народите, с които общуват, са вълшебниците като Гандалф и Саруман. Именуването и възприемането на начина, по който са наричани трайните, неестествено дълголетни персонажи, свидетелстват за дълга връзка и често са вид титла. Това донякъде напомня обожествяване – но по един интимен, домашен начин. Даден персонаж, притежаващ конкретни атрибути и почти неизменен външен вид, появяващ се и изчезващ или притежаващ собствен дом на труднодостъпно място, бива наричан по един начин тук, а по друг – там. Това е митологично отношение, отношение към дух или божество. Една от характеристиките на Том е, че той общува с отделни, мъдри, самостоятелни и дискретни хобити: Том има ласкаво мнение за забежителния фермер Чудоум от Мочурището, също на границата на Графството. Граничните персонажи са в контакт помежду си. И фермерът, и горският чудак помагат на Носителя на Пръстена, улеснявайки пътя му.
Елфите познават Том като Ярвен бен-Адар (българският превод изменя звученето на Iarwain ben-Adar), буквално “Старомлад без баща”. Това определено е титла, а не име – и то титла, която твърдо сочи към свръхестествен статус. Том като минимум е местна сила, дух, genius loci. За няколко от божествата и полубожествата в Толкиновия свят е типично да се заселят трайно в област по свой вкус и да я поддържат дълго в състояние, което отговаря на собствения им дух. Когато го правят елфи или вълшебници, те се принуждават да си помагат с магически пръстени или други вълшебни предмети, използвани като амулети, директно подсилващи волята и влиянието на носителя си. Всевластният Пръстен е първият и очевиден пример, но далеч не е единствен. Том или Ярвен не си служи с такъв предмет, дори показва пренебрежението си към Пръстена и изобщо към материалните съкровища. В това отношение той изглежда предхождащ и превъзхождащ повечето други сили в Толкиновия свят. Iarwain, “Старомлад”, Ярвен или по-точно Иаруейн е елфическо име, чийто фонетичен строеж напомня за уелски език (припомнете си имена като Гауейн и Юуейн). Уелски имена са използвани от Толкин за предаване имената на хобити от Фуков край, извънграничната колония на Графството, притисната до гората на Бомбадил (очевиден пример е Мериадок). Том Бомбадил или Ярвен/Иаруейн е с подчертана връзка с граничните, по-нетипични и дори авантюристични хобити, обитатели на Фуков край и Мочурището, гледани с безпокойство от обитателите на по-спокойната вътрешност на Графството. За разлика от по-често споменавания Гандалф, който е един вид “познато зло”, добре известен “смутител на реда”, Том или Ярвен/Иаруейн е известен само на малцина подбрани. Може би на онези малцина Фуковци, за които Мериадок казва: “Фуковци ходят из Старата гора, когато си поискат. Имаме си частен вход”. Както и, разбира се, на фермера Чудоум, пазещ Мочурището.
Бомбадил и жена му се отнасят подчертано добронамерено към Фродо, Носителя на Пръстена, прибавяйки към добронамереността си и любезност, дължима към Фродо в качеството му на Приятел на елфите. Приятел на елфите или Elendil също е име и титла с голямо значение в Толкиновия свят: Aelfwine, Елфвине/Елфуине, Приятелят на елфите, е изначалният наратор, разказвачът на цялостната Толкинова митология в най-старата ѝ версия от 1917-1925. Различни версии на това име са последователно носени от поредица герои-визионери (или един и същ прераждащ се герой) в недовършения Толкинов роман “Изгубеният път”. Най-сетне, елендили или приятели на елфите са всички последователи на Елендил, краля, който спасява нуменорския народ в изгнание при гибелта на прокълнатата му островна родина. Приятелството с елфите е знак за съществуване в благодат, за пълноценност на Толкиновите герои. Група скитащи елфи (които първи тържествено наричат Фродо свой Приятел), фермерът Чудоум и Бомбадил с неговата вероятно елфическа съпруга са и първите последователно срещнати съюзници на Носителя на Пръстена в неговото опасно пътешествие. Гранични, необикновени, невсекидневни персонажи, герои, срещнати далеч от населени места, обитатели на гори, мочурища и самотни пътища. Бомбадил е връзката между елфите и фермера. Срещата с Бомбадил е и фокусът, новата отправна точка, от която продължава приключението. Оръжията, които Бомбадил намира за хобитите, по-късно имат огромно значение към края на романа.
Всички тези детайли показват колко бързо излиза Фродо от всекидневното пространство, как още в началото на похода си той попада в необичайното, вълшебно царство, във Faërie, приказната страна, както би казал Толкин. Това, естествено, е и пространството, из което се движат героите на средновековните рицарски романи – страна с измамни разстояния, в която нито една среща не е случайно, всеки предмет има символно значение. В тази страна срещата с Бомбадил е необходим етап, стъпка напред, израстване, утвърждаване, научаване на нещо важно, придобиване на опит за по-нататък. Толкин говори за тази страна както в есето си “За приказките”, така и в разкази като “Ковачът от Голямо Омайно”. Но дотук говоря само за литературната стойност на Бомбадил, а не за неговия род, за йерархичното му място и принадлежност в света на Толкиновата фантазия.
Най-сетне обръщам внимание на самото име “Бомбадил”. Разбира се, поведението и приказките на стария Том са бомбастични и Толкин вероятно се е забавлявал с тази проста игрословица.
Бомбадил обаче може да бъде и не толкова видима на пръв поглед анаграма от готски език: blom-badi (на английски: bloom-bed), легло или ложе от цветя. Една от задачите, с които Бомбадил се е заел, е да набере последните за годината лилии за жена си: лилии, сред които тя седи царствено като Дъщеря на реката. Златоронка (или Goldberry, Златоплодна), съпругата на Бомбадил, е по-изискано присъствие. Тя е куртоазният романтичен интерес на Фродо – така, както Галадриел е куртоазната и недостъпна любима за Гимли (и Арвен – за Еомер). Тя разпознава Носителя на Пръстена като Приятел на елфите. Тя, Щерката на реката, получава от Бомбадил буквално blom-badi – ложе или трон от лилии. Също като Галадриел, тя дава благословията си на Фродо. Бомбадил явно се отнася към нея с любов и почит, а подреждането на blom-badi, цветното ложе, показва нейната йерархично по-висока позиция. Ако Том е Стопанин на малкото си царство, то Златоронка е господарката на Том. И на Фродо.
Извеждането на името Бомбадил от готски език не е случайно хрумване. В Толкиновия свят употребата на исторически засвидетелствани европейски езици има конкретната цел да демонстрира древността и генеалогичната връзка между измислените от автора народи. “Модерните” смъртни жители на Средната земя, съвременниците на Фродо, обикновено говорят “западняшки” език, предаден чрез обикновен, модерен английски. Роханците, един романтично представен, благороден народ, говорят помежду си език, явно по-древен от “западняшкия”, но свързан с него – и той е предаден систематично чрез старонаглийски. Далечната езикова, а може би някога и географска връзка между роханците и хобатите е представена във “Властелина” чрез употребата на отделни староанглийски думи сред хобитите: “матом” от ст.-англ. “maþm” за “подарък” е най-достъпният пример. А далечните прадеди на роханците, старинният конен народ от Рованион, е представен от Толкин като говорещ именно на готски. Имената на древни владетели като Мархвини, Мархари, Видумави и Видугавия са директна заемка от готски език. Толкин ни представя ясна картина на езици, произлизащи един от друг и на мигриращи народи, чиито езици постепенно се изменят.
Така че твърдението ми за “произхода” на Бомбадил в рамките на Толкиновата митология и псевдоистория е следното. Далечните прадеди на хобитите, мигрирайки в западна посока, са в първоначален контакт с прадедите на роханците. Това става в древния период, когато рованионците или прото-роханците все още говорят език, предаден чрез готския. Мигриращите древни хобити, подложени на езиковото влияние на древните рованионци, са може би придружавани (видимо или невидимо, а може би дори и водени) от добронамерено, древно същество, техен покровител. Трикстер, но и помощник, донякъде подобен по природа на Гандалф. Друга възможност е този дух да ги открива тогава, когато те наближават страната му, гората, в която той отколе се е заселил. Във всеки случай това е Blom-badi, този, който с любов и почит изгражда трон или ложе от цветя за Щерката на реката. Дали Бомбадил попада на Златоронка, когато той и неговият хобитски народ наближават Старата гора? Или Бомбадил, вече отдавна живеещ със Златоронка в гората, взимат под покровителлството си наближаващото множество от мигриращи хобити? Сигурно е, че самата Златоронка (и нейната речна родителка) е неподвижно местно присъствие, тя не се е придвижвала, тъй като е свързана с конкретната река.
Готската, а не староанглийска анаграма в името Бомбадил, както и възможността за аналогии с други Толкинови мотиви, при които мъж за първи път навлиза в гората и намира там вече господстващата жена (Тингол открива Мелиан, Берен открива Лутиен), по-скоро ме насочват към предположението, че Бомбадил придружава хобитите по дългия им път към основаването на Графството недалеч от гората. Самостоятелно публикуваната Толкинова шеговита поема “Приключенията на Том Бомбадил” също навежда на мисълта, че Бомбадил навлиза в гората и заварва там своята бъдеща съпруга.
Ако тази поредица от аргументи води към убедително предположение, то старият Том е замислен като един вид божество-придружител на хобитите, техен ангел-закрилник, казано по толкиновски – техен собствен Маяр. А blom-badi, Ложе от цветя, е негова титла, прозвище и характеристика.
Самата Златоронка, наречена River-woman’s Daughter, вероятно трябва да бъде разбирана като дъщеря на по-стар, женски дух на Върбовата река, преминаваща през Старата гора. В такъв случай радостта на Златоронка, че разпознава Фродо като Приятел на елфите, може би произлиза от бащината ѝ страна.
Ще си позволя смела “реконструкция” или по-скоро направо конструкция на така и ненаписана (а дали дори бегло замисляна?) Толкинова легенда. Наречете я фенфикшън, ако искате. Женският речен дух на Върбоструйка е също Маяр, господарка на реката и гората в незапомнени времена. Образ, аналогичен на кралица Мелиан от Дориат в легендата “За Тингол и Мелиан” от “Силмарилион”. Тази речна богиня или полубогиня се свързва с елфически мъж в ранната епоха, когато първите елфи се придвижват към Белерианд и Морето. А може и в относително по-късен период – когато синдарските принцове се придвижват обратно на изток из Средната земя (по подобие на прадедите на Леголас, както това е споменато в “Историята на Галадриел и Келеборн” от “Недовършени предания”). Златоронка, бъдещата жена на Бомбадил, е тяхна дъщеря, Щерка на реката и добре настроена към Приятелите на елфите. Съдбата на родителите на Златоронка може да се проследи. Иаруейн бен-Адар или старият Том се появява по тези места като дух-придружител и закрилник на най-ранните хобити. Той спира и се заселва в Старата гора заради срещата и любовта си със Златоронка и се превръща в Blom-badi, този, който прави Ложе от цветя за жена си, Бомбадил. Това води до заселването на хобитите в недалечния район и до основаването на Графството ок 1600 г. от Третата епоха, в последните векове на Северното кралство. Постепенно повечето хобити забравят за съществуването на Том (ако изобщо са знаели някога за него и той не ги е придружавал невидим), но той и жена му продължават да живеят в гората, закриляйки дребния народ, поддържайки контакт с подбрани хобити, грижейки се особено усърдно за Фуковци и проявявайки приятелството си към елфите и тези, които дружат с елфи.