По повод вече изтичащата годишнина от битката при Молдън се замислям над нещо. Поемата за битката е писана скоро след самото събитие, някъде в края на лятото или ранната есен на 991 г. В поемата са споменати няколко източни сакси, загинали на бойното поле. Разбира се, водачът им Беортнот е на първо място. Но има и още имена: Едрик, Улфстан, Елфхере, Макус, Улфмер, поне един Едуард, Елфнот, Офа и непряко посоченият “сродник на Офа”, Елфуине, Леофсуну от село Стърмър, Ешферт, Етрик, Гада, Уистан, син на Турстан (любопитен детайл – бащата може би е от скандинавски произход с това име), един “син на Уигхелм”, братята Осуалд и Едуалд, Беорхтуолд и Годрик – това са смелчаците, за които поетът, който може би е и очевидец, свидетелства, че са загинали в боя. Споменати са и неколцина избягали страхливци: братята Годуин, Годуиг и още един Годрик. Минали са над хиляда години, а имената са си тук. Знаем дори родните места, имената на бащите и братята на някои от тези хора. Има ги в текста. Това не са митологични или легендарни персонажи, а реални личности, вероятно привилегировани воини, тоест на практика рицари от свитата на есекския военачалник. Хора от края на десети век. Някои от тях са от благороден произход, други са се издигнали от простолюдието. Колко много информация! В известен смисъл те са щастливци. Разбира се, всички отдавна са мъртви и смъртта им е била трагична, но можем да четем за тях. Наясно сме с датата на гибелта им. Имената им са човешки имена. Зад всяко от тях стои някаква лична история и дори да не можем да я възстановим, то горе-долу можем да предполагаме каква е била. Можем дори да предположим достатъчно разумно приблизително каква е възрастта на всеки един. Дължим това – или те дължат това – на поет, който на свой ред е останал анонимен. В безименността на този, който ни дава имената на другарите си, има известна ирония, а може би и нещо трогателно.
И ето тук идва едно мое несъгласие с инак благородни текстове, които чувам по скръбни поводи. При погребение свещеникът произнася: “Коя ли земна слава остава неизменна?” И също: “… нито славата отива с човека”. Това е от требника и то има паралел в старозаветната книга “Премъдрост Соломонова”. Но – ето я славата. Ето я неизменна, ето я запазена хиляда години по-късно. Ето я и когато *още* хиляда години назад Плиний Млади с любов и уважение споменава починалия достоен гражданин Вергиний Руф в писмата си. Прекрасно е колко много имена на обикновени, реално съществували хора са запазени и стигнали до нас почти случайно. Да, не са всички. Но все пак са много и ни позволяват да мислим за всички. Тоест – не е вярно, че славата не оставала. Та римските епитафии са запазили за нас имената даже и на обичани домашни кучета, а уличните графити – имената на проституиращи момчета и момичета. От епиграмите научаваме за слабостите на този и онзи богаташ или простак. От старинните стихотворения на поетите от династията Тан – имената на изискани сановници, умели в изкуството да уреждат трогателни изпращания на приятелите си, тръгващи на далечна служба. От Платон научаваме не само за Сократ и компанията му, а даже и под кое дърво са обичали да сядат, за да разговарят. Списъкът може да стане безкраен, но идеята ми, предполагам, вече ви е ясна. Не, славата не си отива. Не е вярно, че не изтрайва. Тя изтрайва повече от нас и си струва да мислим каква ще е.
Ето какво казват по този повод езическите противници на есекското опълчение в битката при Молдън:
“Мре добитък, мрат роднини,
сам човек умира.
Само славата остава
от дела красиви.”
Впрочем, същото утешително разбиране, същото далеч по-несълзливо и самоуверено отношение към славата на смъртните като в “Пророчеството на Ясновидката” или Völuspá ще намерим не в “Премъдрост”, а в “Притчи Соломонови”. Същата мъдрост, същото отношение към дългата, трайна слава, придобивана с красиви дела. Ако не ви се рови излишно, то постъпете мързеливо като мен и проверете бързо. Отваряте Читанката, намирате Стария завет в синодално издание и с помощта на Ctrl+F откривате “слава” и “име” в “Премъдрост Соломонова” и “Притчи Соломонови”. Интернет е създаден, за да може човек лесно да намира бисерите на славата в древни текстове. Завършвам с нещо модерно:
“Надеждата разпали в нас и с нея изгоря,
издигна се над смърт, над страх, над своята съдба,
от гибел той към славата навеки полетя.”
Сами си гугълнете откъде е 🙂