Герой или диктатор беше Михаил Горбачов?
Умря Михаил Горбачов,
последният генерален секретар и единственият президент на Съветския съюз. Путинистите и всякакви тоталитаристи и соцнастилгици хулят мъртвия като предател на съветската идея. Демократите пък го величаят като мъдър лидер, позволил мирното разделяне на някогашната комунистическа империя, напълно различен както от по-старите, така и от днешния московски диктатор. И така, какъв беше той?
Чернобил, 1986
Когато в атомната електроцентрала се случва аварията, Горбачов и цялото ръководство на СССР предпочита да премълчи, да омаловажи, да замете информацията под килима. Впрочем, БКП начело с лоялния и вечно оцеляващ съветски васал Живков прави същото, отново следвайки челния съветски опит. Това премълчаване води до липса на информация сред населенията на Източна Европа и до невероятен бум на ракови заболявяния, болести на щитовидната жлеза и уродства сред новородените. Някои още помним разказите на по-възрастните от нас за чудовищните деца, родени в месеците и годините непосредствено след аварията, за тихите лекарски предположения, че дадена двойка не не може, ами не трябва да има деца… Ако не вярвате на един емоционален постин (което е и правилно), то потърсете си книгата “Чернобилска молитва” на Светлана Алексиевич. Не ви пожелавам приятно четене, а здрави нерви.
Алма-ата, също 1986
През декември, както ни припомня Аркадий Бабченко, в резултат от смяната на Първия партиен секретар в Казахстан избухват вълнения, смазани чрез употребата от страна на армията на шанцови инструменти (лопатки за копаене на окопи) срещу населението от страна на съветската армия. Горбачов отлично знае за тези събития и не ги спира. Загиват “само” двама. Ранени са сткотици, някои от тях – осакатени. Дреболия, нали?
Минск, 1988
Милицията разгонва митинга “Джади” (“Прадеди”), провеждан в памет на жертвите на съветския режим. Отново има загинали. Горбачов през цялото време е наясно със случилото се.
Тбилиси, 1989
Започва да звучи монотонно, но… грузински митинг, съветски милиция, убийства. Близо трийсет души загиват. Към триста грузинци попадат в болниците.
Баку, 1990
Отново митинг, отново вълнения, отново милиция и армия. Отново шанцови инструменти срещу невъоръженото гражданство. Този път жертвите са над сто. И отново ли трябва да повярваме, че първият държавен и партиен ръководител, президентът на СССР, другарят Горбачов не е информиран и не одобрява случилото се? Та през целия процес на разпад на съветската империя той държи речи за нуждата от запазването на държавата! И това става дори след падането на Берлинската стена.
Вилнюс, 1991
Литовци протестират за признаване законната независимост на страната си от Съветския съюз. Щурм на телевизионната кула в литовската столица. Петнайсет загинали. И за тях ли да кажем “само”? Впрочем, интересно е, че за всякакъв брой жертви на всеки друг съветски диктатор освен свещения Горбачов демократите обикновено жалят искрено, но за жертвите конкретно на режима на Горби точно демократите започват да звучат като съветофили – “само” десет, “само” дванайсет, “само” сто… И, разбира се, появяват се и други форми на двоен стандарт: “да, вярно е, но пък Горбачов ни даде свобода“… Сякаш пътуванията, дънките, дългите коси, рокендролът и доста избирателната гласност оправдават убийства. Появява се и прословутият уотабаутизъм, в който инак справедливо биват обвинявани сталинистите: “е, какво пък толкова, тук-там, двама-трима загинали, ами ти знаеш ли, че при Хитлер, Сталин, Пол Пот и Мао Дзедун са изгинали милиони!” Да, вярно е. Изгинали са милиони. Това никога не бива да се забравя. Само нека не забравяме, че СССР на Горбачов просто вече нямаше ресурса да извърши това, в което беше най-добър, а именно да избие милиони. Горбачов искаше да запази империята. Просто нямаше как да го направи.
Талин, също 1991
Съветското ръководство (начело с кого? Правилно, с Горбачов) праща танкове срещу естонските граждани. Начело на танковата колона е чеченският командир Джохар Дудадев, който намира ловки предлози да не смаже хората като на Тянънмън. Затова естонците и до днес тачат паметта на Дудаев, а не на изпратилия го Горбачов. Впрочем, по-късно Дудаев ръководеше първата съпротива на чеченския народ срещу руската армия в Чечения. Той беше светски човек, бивш съветски офицер, а не ислямист, за разлика от послушните на Кремъл казионно благочестиви кадировци, които съучастваха в избиването на кавказките си сънародници. Вечна памет на Джохар Дудаев. Кой го помни днес? Защо той не получи Нобеловата награда за мир? Путинистите ненавиждат и него, при това много по-заслужено.
Крим, 2014
Помните ли кога започна сегашната руско-украинска война? Не, не беше през февруари 2022. Започна осем години по-рано, в 2014. Когато уж “неидентифицирани” военни, а всъщност руски офицери и проруски ренегати от украинската армия и флот предадоха украински Крим и части от украински Донбас под властта на Путин. Каква беше реакцията на Горбачов? Одобрение. “Мнозинството в Крим пожела възсъединение с Русия“, това бяха думите на Горби, повторени и в 2016. Резултатът от това одобрение се вижда днес, в края на лятото на 2022, след осем години тлеещ конфликт и шест месеца кървави руски престъпления. Горбачов видя началото на това, което одобряваше, но за съжаление не доживя края му и вече няма как да бъде попитан дали все още одобрява започналото през 2014.
Човек на империята
Михаил Горбачов не беше либерал. Не беше демократ. Не даде свобода никому (впрочем, свобода не може да се даде, тя може само да се вземе). Нито на моите родители, нито на вас, нито на руснаците, нито на украинците, нито на естонците, литовците или грузинците. Той просто беше безпомощен свидетел и частично успешен мениджър по време на разпада на една вече неспасяема, фалираща империя. Но той държеше на империята. Искаше да я запази. Опита се да я защити и това костваше човешки животи. Не колкото при Сталин, Хрушчов или Брежнев, но все пак – човешки животи. Изказвал се е много пъти след 1991 г. за своите разбирания, че Украйна и Русия трябва да живеят заедно, под една власт.
Кой спечели Студената война?
Спечелиха западните сили. Спечелиха Щатите и европейските им съюзници. Победителите поименно са: Рейгън, Тачър и Хелмут Кол. Героите: Ото фон Хабсбург, Лех Валенса, Вацлав Хавел и блаженият папа Йоан-Павел II. Кой загуби ли? Загуби Източният блок. Съветският съюз фалира. Плановата икономика не издържа. Горбачов в най-добрия случай няма как да е победител. Той е един от губещите. Ако искате да похвалите здравия му разум в осъзнаването на поражението, сравнете го с Бадолио и Виктор-Емануил III, осъзнали, че Италия или ще спре да е официално фашистка държава, или ще бъде пометена от историята. Но Бадолио и кралят му не са герои. Те са просто двама достатъчно интелигентни офицери от губещата страна, които знаят кога да сложат оръжие. Е, Горби беше същото.
Има ли заслуги Горбачов?
Да, донякъде. Само донякъде. Той не се опита да вдигне цялата военна и полицейска мощ на загиващия СССР срещу всички прояви на недоволство и сепаратизъм наведнъж. Видя, че няма да спечели. В този смисъл той беше ако не демократ, то поне рационален човек. Не беше Хитлер. Не беше Сталин. Не беше Путин. Това трябва да се отбележи. Но да заслужава венцехваления? Да е заслужил Нобела си за мир? Не. Не повече от адмирал Дьониц, който просто е приел неизбежността на капитулацията на един вече победен Райх. Има ли заслуги Дьониц за мира в Европа? Внимателно с отговора, защото вярвам, че никой мой читател не би искал да мисли като нацист.
Последните действия на президента
или Бащата на Путин
При постепенния си, бавен разпад от 1989-1993 СССР и наследилата го Руска федерация създадоха система от точки за постсъветско завръщане в Източна Европа: Приднестровието в Молдова, Севастополското пристанище в украински Крим, Източна Прусия или изолиранит Калининград (всъщност Кьонигсберг), забит като клин между Литва и Полша, Абхазия в Грузия и двойния цирей – Нагорни Карабах плюс Нахичеван – в Армения и Азербайджан. Кой ще каже, че президентът на СССР до 1991 не е знаел нищо за тази подготовка на военната авантюра, която наблюдаваме в 2008, 2014 и 2022?
Бъдещето на Горбачовото наследство
или “Променяме всичко, за да си остане същото“
Има риск от прекомерното хвалене на Горби. Путинистите и постпутинистите ще го използват. Така, както използваха паметта на Николай II – същия провалил се и безсмислено погубен цар, когото собствените им учители убиха, а после удобно канонизираха. Както използваха консерватизма, православието и десния политически речник. Както използваха и Елцин. Както проведоха безнаказаните Чеченски войни и нашествието в Грузия от 2008, уж под булото на новата руска думокрация. Както клаха в Сирия. Руските днешни либерали, противници на путинизма един ден може и да дойдат на власт в това, което ще е останало от Русия след краха на Путин. Те ще превърнат Горбачов в национална икона, защото там след всеки култ към личността следва временна забрава, последвана от обожествяване по фараонски. Ще го почитат редом с Политковская и Немцов. Ще го сложат в мавзолея на мястото на Ленин. Ако Навални доживее, може да произнася речи в памет на Горбачов от трибуна на Червения площад като върховен жрец на демокрацията. До него – министерски и културен съвет от гаранти на свободата, включващ например Каспаров, Акунин, Глуховски и дори Шевчук. Нова епоха на надежда за мир и любов в Източна Европа… Даже може наблизо да има украинска, полска и американска делегация. Знамето на Русия ще е бяло-синьо-бяло и Крим ще е несъмнено украински. “Макдоналдс” отново ще работи под истинското си име. Конституцията на Русия отново ще включва прекрасни думи за свободата. Впрочем, тя ги включва и сега. А под повърхността КГБ/ФСБ, тоест силоваците отново ще се заемат с вечния си труд да възстановят същата, позната империя на злото.
Защото Барад-дур може да рухне и десет пъти, но не се ли изтръгнат основите ѝ, Черната кула отново ще бъде вдигната.