E II R.

Починала е британската кралица. Не, не просто британската. Отиде си Кралицата. Тя не царуваше само над Великобритания и монархиите от някогашната Британска общност и империя. В много голяма степен Елизабет II беше майчинска фигура за целия по-скоро модерен, сякаш западен, относително свободен свят. Тя помнеше Чърчил и Втората световна война. Българите можем да я сравним с нашата собствена царица в изгнание – Йоана Савойска. И двете знаеха много. Разликата е, че британската кралица имаше историческата съдба да се намира в светлината на прожекторите и да бъде обсъждана, интервюирана, описвана и коментирана от историци, журналисти и режисьори още приживе, докато нашата собствена царица не ни разказа всичко, което би могла – главно заради липсата на хора, които да използват историческия ѝ опит. Може би това е една от големите разлики между британското и по-общо – англосаксонското общество и нашия народ.

Кралицата царува над цялата Студена война, над измамния, тревожен мир след нея и над началото на новите, неспокойни времена. Видя много. Надживя лорд Маунтбатън и принцеса Даяна. Не изразяваше емоции. Не налагаше решения. Но я имаше. В Англия и Шотландия, в Северна Ирландия, в Канада, Нова Зеландия и Австралия… но даже и в далечни страни със савсем различна съдба като нашата. Монетите, пощенските марки, телевизионните сериали, етикетите на безброй стоки ни напомняха за това далечно и трайно присъствие. Тя беше господарка повече на въображението, традицията и хумора, повече на фантастични герои като Джеймс Бонд отколкото от реалността. Беше ли ерудирана? Може би не. Но беше издръжлива, спокойна и силна.

Животът на повечето от нас започна и протече почти до средата си, докато Елизабет II все така съществуваше някъде там, в Бъкингам, Балморал и Сендрингам – места, принадлежащи по-скоро на фантазията, а не толкова на действителността. Без да знаем нищо за нея, тя все пак по някакъв начин събираше в себе си Артур и Арагорн, Алфред Велики, Харолд Годуинсън и Уилям Завоевателя, Ричард Лъвското сърце, Хенри Втори и Хенри Пети, червените мундири, кънтежа на Шекспир, величието на Милтън, смеха на Такъри. Нейното лице носеше за всички ни неща, които тя може би нито е познавала, нито е харесвал, но които всички знаем и обичаме: “Бийтълс”, “Queen”, Пратчет и Толкин, даже “Секс Пистълс” – изобщо, цялата объркана и, струва ми се, всъщност ужасно красива смес от джин, кръв и поезия, която съм свикнал да обобщавам със сладостно звучащото в ушите ми име Англия.

Ще липсвате на мнозина, мадам. Още повече ще ви помнят и ще разказват за вас. Благодаря, че се отбихте. Бог да пази краля!