Ок. 1962 младият англосаксонист Алън Блис изнася пред Дъблинското медиевистично общество лекция на тема “Хенгист и ютите”. Хенгист е герой от англосаксонските легенди – един от двамата братя, довели тевтонските завоеватели в Британия след изтеглянето на Римската империя. Освен това Хенгист се споменава и в два чисто литературни източника: “Беоулф” и “Финсбургския фрагмент”.
Един от легендарните сюжети, набързо припомнени в “Беоулф”, е фризийското клане – епизод от героичната квазиистория на дребните вождове по бреговете на Северно и Балтийско море отпреди заселването на англосаксите в Британия. Тази част от “Беоулф” обикновено е наричана “Финсбургският епизод” и заедно със самостоятелно запазения “Фрагмент” ни разказва как група юти, предвождани от Хенгист, участва в пътешествие до Фризия заедно с датския крал Хнеф. След период на конфликти датчани и фризийци най-сетне са постигнали мир. Датският владетел Хнеф, син на Хок идва да посети фризийския крал Фин, който е взел за жена Хилдебурх, сестра на Хнеф. Датчаните трябва да презимуват при фризийците в гощавки и размяна на дарове, но по време на съвместните им пиршества конфликтът отново избухва и Хнеф загива. Част от датчаните и ютските им съюзници, командувани от младия вожд Хенгист, успяват да се барикадират в двореца на Фин и да си издействат примирие до пролетта. Когато времето се оправя, Хенгист заминава с хората си, но по-късно през новата година се връща с флот, подсилен от още датчани, наказва фризийците за предателството и нарушеното гостоприемство. Фин е убит заедно със съвсем младия си син, чието име не е споменато в текстовете. Жертвите са погребани, а нещастната Хилдебурх е отведена обратно у дома в Дания. Класическа северна трагедия.
Това е историята от “Фрагмента” и “Епизода”, в която Хенгист изпъква като водач. Едва по-късно през (легендарния си) живот и вече според други извори Хенгист и брат му Хорса повеждат своите народи към бреговете на Британия, отвъд Северно море.
Ютите са жителите на северната част на днес поделения между Дания и Германия полуостров Ютланд. В епохата, когато се развива действието на тези легенди, тоест около началото на пети век, ютите са съседи на англите, да(тча)ните, саксите и фризите – близки в културно отношение германоезични народности, които заедно участват в серии набези срещу изоставените западни провинции на загиващия Рим. Англосаксонската хроника от края на девети век твърди, че Хенгист предвожда юти и фризи, които се заселват в югоизточната британска област Кент. Хенгист се оказва и родоначалник на местна династия.
За филолозите “Финсбургският фрагмент” и “Финсбургският епизод” поставят сериозен проблем. Текстовете са къси, фрагментарни и двусмислени. Преразказът на легендата в “Беоулф” (тоест “Епизодът”) е неясен. Явно оригиналната англосаксонска публика е знаела повече детайли, отколкото днес можем да възстановим. “Фрагментът” пък е именно фрагмент – липсват му начало и край, оцелели са едва 48 стиха от най-напрегнатите моменти на борбата между обсадените датчани и нападащите ги фризи. Двата текста се допълват и ни позволяват да възстановим донякъде сюжета, но далеч не всички детайли стават разбираеми. Един от проблемите на историята за фризийското клане е именно на чия страна се сражават ютите – на датска или на фризийска? “Насипните” два текста поставят юти ту в единия, ту в другия лагер. Да не би да става дума за две различни традиции или пък за писарски грешки? Допълнителен проблем е, че “Финсбургският фрагмент” достига до нас не в директен средновековен ръкопис, а в модерен препис от началото на осемнайсети век. Манускриптът изгаря в библиотечен пожар едва няколко години след като е преписан от ранния англосаксонист Джордж Хикс. Трети проблем е, че според някои изследователи в текстовете изобщо става дума не за историческото племе юти, а за йотуни, тоест за напълно фантастични великани от германо-скандинавската митология. На практика това означава, че специалистите с удоволствие посвещават конференции и статии на темата за Хенгист във Фризия, спорят и създават хаос от хипотези.
Лекцията на Алън Блис от шейсетте години има за цел да прочисти въздуха. Блис твърди, че ютите са си юти, а не йотуни. Както и че те се сражават от двете страни на легендарния конфликт. Всъщност част от ютите са съюзници на фризите, а друга част, водена от Хенгист – на датчаните. Датчани и фризийци може би дори изначално враждуват именно за това кой ще бъде господар на ютите. Или пък ютите са въвлекли съседните, по-големи народи и владетели в своя вътрешна война. Нещо повече – последващата “кариера” на Хенгист като водач на северногерманското нашествие в Британия може би е резултат от наложено му изгнание от родния Ютланд – изгнание, станало неизбежно заради участието му във фризийското клане.
Лекцията е посрещната с интерес, след което част от колегите на Блис му съобщават, че е открил топлата вода. Допреди няколко години подобна теза е била застъпвана в редовния курс лекции, воден от вече пенсиониралия се проф. Дж. Роналд Толкин в колежа Мъртън, Оксфорд. Блис си дава сметка, че при това положение не би било редно да публикува лекцията си като статия и се свързва с Толкин. От своя страна, с типичната си щедрост, старецът решава да предостави всички свои записки по темата на по-младия си колега. Блис се заема да прегледа хаоса от бележки и покрай други ангажименти работата се проточва даже и след смъртта на Толкин през 1973. Най-сетне Алън Блис издава изследването “Фин и Хенгист”, като представя Толкин за автор, а себе си – само като редактор. На практика двамата са съавтори. “Фин и Хенгист” не е голяма книга, но слага убедителен край на споровете около това кои са ютите в англосаксонската легенда за фризийското клане.
Но какво общо имат тук нуменорците от заглавието? Толкин навлиза професионално в староанглийската литература още като млад преподавател през 20-те години. Активно преподава материала, свързан със староанглийската епическа литература, тоест “Беоулф”, “Финсбургския фрагмент”, Уидсит” и други подобни текстове до пенсионирането си в 1959. През целия този период той паралелно пише и собствените си художествени произведения – “Книга на изгубените легенди”, “Силмарилион”, “Хобитът”, “Властелинът на пръстените” и така нататък. Влиянието на професионалните му интереси в литературните занимания е добре проследено – скритите цитати от “Беоулф” в “Хобита” и “Властелина” са много, коментирани са обстойно от огромен брой автори и не са тема на това есе. Тук ще обърна внимание на съвсем малък, конкретен детайл: разделеността на нуменорците.
В Толкиновата Средна земя нуменорците са народ от мореплаватели и завоеватели, които губят старата си родина (остров сред морето) и създават свои нови царства по бреговете на континента, където се спасяват от ужасна участ. Историята им донякъде е повторение на други, любими за Толкин теми за изгнание и миграция, включително и на стария Платонов мит за Атлантида (авторът директно твърди това в писмата си). Основното, което привлича вниманието ми тук, е описанието на нуменорците като народ, разделен против себе си. В самата си стара родина, на своя остров, те изпадат в гражданска война, която пренасят и в новите си владения. Така наречените “кралски хора” или “черни нуменорци” воюват на страната на злия Саурон срещу друга фракция свои сънародници – “верните” или “приятелите на елфите”. От своя страна “верните” също се разделят на две царства – Арнор и Гондор, които понякога са в близки, съюзни отношения, но друг път изобщо не контактуват и това им вреди (нуждата старите съюзи да се поддържат с редовна комуникация, дарообмен и взаимни услуги също е важна тема в англосаксонския епос). Самият Хенгист е споменат в най-ранната версия на Толкиновата художествена митология, “Книга на изгубените легенди”, писана между 1917 и 1925. Там той е син на Ериол или Елфвине, имагинерен англосаксонски персонаж, общуващ с елфите и получаващ от тях знание за древността на света. Други герои от англосаксонския епос също имат епизодични появи по страниците на първите Толкинови художествени опити. Извън тези толкова насочващи съвпадения, кралеубийствата, засадите, предателствата, отмъщенията, сродяванията, помиренията и морските рейдове между различните нуменорски фракции силно напомнят отношенията между близките народи от басейна на Северно море в староанглийските легенди.
Литературният конфликт между нуменорците, както и изгнанието и пренасянето им през морето на нова територия показват, че Толкин заема детайли за изграждането на този народ от собствената си хипотеза за сюжета на фризийското клане. Ютите от “Фрагмента” и “Епизода” са очевиден паралел на разделените нуменорци.
