Песен за Хилтибрант

“Песен за Хилтибрант”, “Песен за Хилдебранд”, “Hildebrandslied” или “The Lay of Hildebrand” е кратка старонемска епическа поема, оцеляла в каролингско копие от началото на девети век. Това е и първият стигнал до нас поетичен текст от самата Германия. Запазен е на два пергаментови листа, използвани за подвързия на кодекс, съдържащ части от Стария завет на латински и латински преводи на Ориген във Фулденския манастир. Днес ръкописът се съхранява в обществената библиотека в Касел. Първото модерно издание е от 1729 г. Текстът се състои от 67-68 алитеративни стиха и разказва за злощастния и неочакван сблъсък между баща и син, излъчени като шампиони на две враждуващи войски, вероятно преди решително сражение. Финалът на текста не е оцелял, но можем да допуснем, че в края на историята бащата печели битката (както е например в ирландската легенда за Кухулин или в аналогичния персийски сюжет за Рустам и Сухраб). Действието се развива в героичната епоха на Одоакър и Теодорих, тоест около 500 г., както толкова много други текстове от най-ранните германоезични литератури. “Песен за Хилтибрант” е записана на език, който все още не е напълно обособен нито от франкския, нито от континенталния старосаксонски, така че в каролингската епоха вероятно е бил еднакво разбираем за публика от различни райони на обширната Франкска империя. Възможно е поемата да е един от малкото оцелели текстове от недостигналия до нас сборник със стари героични песни, съставен (според Айнхард) по заповед на Карл Велики. Ръкописът е дело на двама скриптори, като не само езиковите характеристики, а и шрифтовете варират: поне единият скриптор е бил възпитан в англосаксонски скрипторий. Условностите на текста – алитерацията в стиховете, самите алитериращи имена на персонажите, формулното начало “чувал съм да казват”, употребата на кенинги или иносказателни описания и позоваването на исторически имена, влезли в легендите, показват, че поемата е съставена от автор или автори, познаващи старогерманската поетична традиция, резултат от която например е и англосаксонският “Беоулф”. Същевременно стиховете са с неравна, често неправилна дължина, алитерацията и броят срички на стих не са спазвани идеално, а и в текста сякаш има поне една логическа грешка, така че или първоначалният поет, или поне единият от скрипторите изглежда лишен от истинска поетична ловкост. Оригиналният, нормализиран текст е достъпен в Wikisource. Българският превод, който предлагам тук, е правен по този текст. Същевременно ползвах и модерните английски преводи на Брус Макменъми и Франсис Уд. Преводът на Макменъми е коректен, близък до оригиналния текст и не толкова изискан. Версията на Уд е по-стара, много по-свободна и съответно по-приятна за четене, но не толкова вярна спрямо старинния текст. В моя превод предпочетох да остана верен на смисъла на текста с риск българските стихове да звучат сухо. Други съвременни преводи също са достъпни онлайн – например напълно свободната версия на американския германист и фолклорист Дий Ашлиман. Поемата е станала толкова популярна в масовата култура, че дори е изпълнявана като метъл балада от немската група Menhir.

Песен за Хилтибрант

Чувал съм да казват,
че някога двама / влезли във двубой –
Хилтибрант и Хадубрант¹. / Те са в две войски –
те, баща и син! / Връзките завръзват,
ризници нахлузват, / мечове препасват 5
там върху доспехи / и към боя яздят.
Хилтибрант продумва – / воин посивял,
мъдрост натрупал. / Пита той разумно,
не със много думи – / кой е бащата
на вражия воин. / […] 10
[…] / “От чий род пристигаш?
Един да ми кажеш, / за всички се сещам.
Из цялото царство / аз знатните зная.”
Хадубрант отвръща, / Хилтибрантов син:
“Знай тогава вярно – / от нашия народ 15
сред стари и мъдри, / живели до старост,
Хилтибрант – баща ми, / аз пък Хадубрант съм.
Той на изток тръгнал, / от Отакер² гонен,
със Детрих³ побягнал – / и мнозина с него.
Тука той оставил / малък син сиротен – 20
чедото невръстно / и жена в покои.
От имот прогонен, / в Изтока⁴ избягал.
Детрих без дружина / в нужда се намирал:
служба на баща ми / затова предложил.
Отакеров враг / бил той безпощаден, 25
а за Детрих пръв / воин и приятел.
Смело влизал в бой, / дето е най-страшно,
тъй се той прочул / сред бойците храбри.
Смятам, че не е / вече между живи.”
“В Бога се кълна⁵, / Що небето движи,
родство между нас / боя забранява!” 30
От ръка той сваля / златната украса,
гривната извита, / някога, отдавна
щедро подарена – / дар му е от краля,
хунския⁶ владетел /: “С обич ти я давам.”
Хадубрант отвръща, / Хилтибрантов син: 35
“С копието остро / дарове се взимат
от врага – във бой / […]
Мислиш се за мъдър, / стари, хитри хуне⁷.
С думи ти ме мамиш, / с копие ме дебнеш.
Със лъжи си стигнал / старата си възраст. 40
Казаха ми вече / хора от морето,
плаващи на запад / из води далечни,
по море уентилско⁸: / на война е паднал –
Хилтибрант е мъртъв, / Херибрантов⁹ син.”
Хилтибрант продумва, / Херибрантов син: 45
“Виждам го добре / по добри доспехи –
имаш у дома / щедър господар.
Никога не си / бил изгнаник още¹⁰.
Боже всемогъщи (казва Хилтибрант), / зла съдба пристига!
Шейсет лета и зими / скитах надалече, 50
винаги бях първи / в бойната редица,
съдба не ме стигна / пред никоя крепост,
а сега синът ми / с меч ме посича,
с копие поваля / или го убивам!
Може да опиташ, / ако си тъй силен, 55
да спечелиш лесно / ризница от старец –
тъй да отнесеш / плячка, взета в боя.
(Хилтибрант¹¹ продумва) “Даже и страхливци, / идващи от изток¹²,
няма да откажат / боя, щом го искаш.
Той ще е до края. / Нека разберем 60
кой от нас двама / всичко ще изгуби,
кой ще отнесе / ризници две цели¹³.”
Първо мятат те / копия от ясен –
дъжд от остриета / по щитове пада.
Сетне стъпват близко, / и дъските¹⁴ сблъскват, 65
страшно си секат / щитовете бели,
докато липата¹⁵ / става на трески,
със желязо бита / […]

Бележки

1. “Хилтибрант и Хадубрант” или “Хилдебранд и Хадубранд”. В оригинала “hıltıbrant entı hadubrant”. Двамата воини вероятно са излъчени от двете войски като шампиони, провеждащи демонстративен дуел преди по-голямо сражение.
2. “Отакер”, в оригинала “otachre”, историческият Одоакър.
3. “Детрих”, в оригинала “theotrıh” и “detrıh”, историческият Теодорих Велики и/или неговият съименник, съвременник, съюзник и роднина Теодорих Страбон.
4. Бягството на Теодорих Велики “на изток” е исторически факт: вероятно текстът носи спомен за престоя на младия Теодорих в изгнание в Константинопол ок. 462-469.
5. Тук говорещият се сменя. Отново говори Хилтибрант, тоест бащата. “В Бога се кълна…” Християнството прониква сред германските народи още през четвърти век, така че клетвата в Божието име, поставена в устата на стария воин ок. 500 година, не е анахронична.
6. “Хунският владетел”. Това е проблематичен момент в текста, доколкото Хилтибрант или Хилдебранд е изрично споменаван като васал на Детрих или Теодорих. Хуните в старогерманската епическа традиция имат особено място като могъщи владетели на голямо източно кралство. Възможно е споменаването на подарък от неуточнен хунски крал да представлява наративен механизъм, чрез който публиката трябва да разбере, че като изгнаник възрастният воин е пътувал между много дворове и е служил на повече от един владетел. Възможно е Хилтибрант да е бил герой и на повече от една песен и в този смисъл споменаването на хуните да е вид препратка към друг, нестигнал до нас текст в духа на англосаксонските тули – поетични изреждания на възможни за рецитация авантюрни сюжети. За съдбата на изгнаника в германската епическа традиция вж. бел. 10.
7. Обръщението “хуне” към Хилтибрант вероятно подчертава периода му на служба при хунския крал, а не непременно етнически произход (още повече, че името на Хилтибрант е очевидно германско). През V в. Хунският съюз включва множество германоезични народи и владетели, подчинени на Атила.
8. “Уентилско море”, в оригинала “ƿentılſeo” (“uuentil seo”) – буквално Вандалско море. Възможно е да става дума за Средиземно море, тъй като към 500 г., по времето на Одоакър и Теодорих, вандалите вече владеят свое кралство в Северна Африка със столица в огромното пристанище Картаген, дн. Тунис. Моряците, плавали по Вандалско море, както и споменаванията в текста на Теодорих и Одоакър, ни сочат приблизително мястото на сблъсъка между Хилтибрант и сина му Хадубрант: вероятно става дума за Северна Италия, Норик или Панония отвъд Алпите, но все така част от италийското кралство на Одоакър.
9. Хадубрант, син на Хилтибрант, син на Херибрант. Алитериращите имена на героите са общо място в германската епическа традиция.
10. Изгнаникът, на староанглийски “wrecca”, е типичен персонаж в старогерманската героична поезия. Обикновено това е воин, прогонен от двора на първоначалния си, естествен господар и съответно лишен както от дарове във вид на оръжия и злато, така и от покрив, прехрана, закрила и дружбата на останалите воини от комита́та. Изгнаникът невинаги е нещастен – той може да си създаде име и богатство в чужд двор, но оплакването на изгнаническото положение отново е общо място. В известен смисъл старогерманският изгнаник напомня по-късния японски ронин: той не е лишен от чест, шансове или надежди, но е човек, изгубил първоначалното си щастие. Старогерманският изгнаник е и литературният предшественик на странстващия рицар от високото Средновековие.
11. “Хилтибрант продумва”. Вероятно това е логическа грешка в текста. Тук идващата реплика би трябвало да принадлежи на сина му Хадубрант, освен ако “страхливци от изтока” не е (малко вероятна) автоирония. Любопитно би било четенето като сардоничен коментар върху храбростта на източните римляни от Константинопол, където бяга Теодорих. Във времето на записването на поемата, тоест през девети век, новото напрежение между франки и ромеи заради императорската титла на Карл Велики би могло да доведе до желанието на скриптора да включи хаплива забележка към източните хора.
12. “Страхливци от изтока” може да е обида директно към изгнаника или форма на някакъв предразсъдък срещу хората на побягналия Дитрих/Теодорих. Тоест това може и да е драматично признание, че синът все пак вярва, че е срещнал баща си, завръщащ се от изток, но е готов на битка, а не на помирение.
13. “Ризници две цели”. Доспехите са скъпи и не всеки воин притежава добро въоръжение. Трофейната ризница е точно толкова ценна, колкото са и бронзовите доспехи на победения противник в Омировата “Илиада”. Победителят няма да пропусне да отнесе със себе си ризницата на загиналия.
14. “Дъските”, в оригинала “bort”. Отново става дума за щитовете, в оригинала “ſcılt” (“scilt”).
15. Щитовете обикновено са се изработвали от липово дърво, както дръжките на копията – от ясеново.