Това трябваше да е дълго и амбициозно литературно есе, но намирам за невъзможно и дори неприлично да отделям много време на такава безобидна тема при настоящата война в Украйна. Затова ще нахвърлям тезата си набързо. В изменена версия тя вероятно ще стане част от книгата с литературни и исторически есета, която планирам.
Темата: вдъхновенията за кралство, лишено от крал
Във “Властелинът на пръстените” – роман, който отлично се поддава на медиевистични интерпретации заради личния културен багаж на автора си – Толкин ни представя имагинерната страна Гондор като кралство без крал. Страната няма истински монарх, а се управлява от наместници, които разполагат с цялата реална власт, но така и не правят финалната стъпка. Не сядат на трона и не слагат високата корона на главите си. Възхитителна сдържаност. Толкин ни предлага и следната размяна на реплики между първоначалния наследник на наместничеството Боромир и управляващия му баща Денетор II:
– Колко време е нужно, за да стане наместникът крал?
– На други, не тъй царствени места, може би само няколко кратки години. Но в Гондор и десет хиляди няма да стигнат.
Дали тук авторът не ни предлага своя поглед към бързината, с която майордомът Пипин Къси сменя ленивия меровингски крал Хилдерик III през 751 г.?
Първо въведение: крале и регенти
В историята на гондорските наместници Толкин говори не толкова за сдържаност, колкото за сериозни политически разбирания, включително за амбиции зад поддържането на фасадата на кралство без крал: наместническата династия е наследствена, тя де факто е монархическа и наместниците “са укрепили сърцата си” против претенциите на далечните, забравени родственици на старите крале. Цяла реторика е разработена за поддържането на квазимонархическата власт на наместническия род. Наместниците управляват в името на угасналия Анарионов дом, докато страничният клон на кралското семейство, наследниците на Исилдур, са изгубили легитимност, тъй като отдавна не царуват никъде, собствената им власт, богатство и слава са залезли. Така наместниците поддържат фикцията за една недостъпна и твърде висока, твърде благородна корона. “Защото Франция е твърде благородно кралство, та да бъде поверено на хурката“. Не само Франция, а и Гондор, доколкото връзката на романовия претендент Арагорн с Анарионовия дом е само по женска линия. Дали прозвището на Мардил Верни, първия управляващ наместник, не е всъщност иронично дадено от автора?
Второ въведение: “Властелинът на пръстените” и упадъкът на европейските монархии
Допълнително любопитен факт е, че по време на писането на “Властелинът…” в Унгария също има режим на регентство без монарх. Адмирал Миклош Хорти поддържа фикцията за унгарското кралство, но не допуска законния крал Карл Хабсбургски обратно на унгарска територия. Кралят дори се връща в страната през 1921, но регентството го разубеждава от опити да проведе монархическа реставрация. Регентът Хорти остава на власт до 1944, а “Властелинът…” е започнат още през 1937, така че не е изключено унгарското кралство без крал също да има влияние върху описваните в романа и приложенията му събития (романовият крал Арагорн се намира в Гондор няколко пъти преди реално да си върне властта). Всъщност първата половина на ХХ в. е трагична за монархическата идея по цял свят, когато редица империи и по-малки монархии рухват в резултат от Първата световна война и свързаната поредица революции. Втората световна, по време на която “Властелинът…” е завършен, продължава тези процеси, а влиянието на реалните събития върху романа е огромна и напълно легитимна тема, както си личи от изследването “Tolkien and the Great War” на Джон Гарт. Във всеки случай празните тронове се увеличават по времето, когато Толкин работи над книгата си. И това може да е оказало своята роля.
Екскурс: Стюартите
Извън средновековните и съвременни примери, цялата идея за проблематизирането на властта в Гондор може да е свързана в ума на Толкин включително и с ранномодерната династия на Стюартите. Англо-шотландската фамилия с това име започва възхода си като поредица управители на имотите на бретонска епархия и постепенно се издига до позицията на наследствени наместници или главни управители, почти майордоми на Шотландия. И Стюартите, и гондорските наместници на английски език заемат позиция, наречена Stewardship. Стюартите се превръщат в шотландска, а сетне и британска кралска династия, която създава свой исторически период, макар и с прекъсвания. В крайна сметка Стюартите са прогонени от Британските острови и последните години на династията съвпадат по-скоро със съдбата на лишената от царство кралска фамилия, а не с участта на царуващите им съперници от Толкиновия роман. Ще обърна внимание, че евентуална роля на историческите Стюарти за възникването на задочния гондорски спор между Краля и Наместника в Толкиновия творчеки процес би била иронична, обратно-логическа или парадоксална заради силната връзка на Стюартите с католицизма. Сам католик, Толкин може би по-скоро би следвало да симпатизира на Стюартите, а не на протестантските им приемници, Хановерите. В такъв случай обаче той може би би трябвало въпреки етимологията на династичното име да намира Стюартите за аналог не на гондорските наместници, а директно на по-древните (и също запратени в изгнание) крале. Разбира се, нямам причини да смятам Толкин за якобит. Но допускам, че начинът, по който историята на имагинерните му царства се е формирала в процеса на писане, е сложен и свързан с множество, невинаги веднага осъзнавани и също невинаги праволинейно ползвани източници.
Голямото вдъхновение: “Беоулф”
Толкин има и чисто литературен източник на идеята за дълго безцарствие. Като филолог, медиевист и в частност специалист по староанглийска литература, той преподава, коментира и превежда на модерен език епоса “Беоулф”. Поемата има сериозно влияние върху преподавателя (нека ми бъде простено признанието, че го има и върху автора на предлаганото есе) и е един от източниците, които видимо присъстват по страниците на “Властелинът на пръстените”. Роханското царство и цялата му култура са много дълбоко повлияни от съдържанието на “Беоулф”. Но не е само Рохан. В самото начало на староанглийския епически текст (ст. 12-16) намираме:
ðæm eafera wæs æfter cenned,
geong in geardum, þone God sende
folce to frofre; fyrenðearfe ongeat
þe hie ær drugon aldorlease
lange hwile.
Нему сетне наследник роди се,
момче в крепостта, от Бога дарено –
утеха народна. Че виждаше Господ
как страдаха те без господар
тъй дълго време.
Тук няма ирония, това определено не е чувствителността на Теогнид от Мегара, който иронизира любовта на тълпите към тиранията. По-общо в староанглийската поезия и в частност в “Беоулф” връзката между васал и господар, острата нужда от владетел, поддържащ мира, е постоянно подчертавана. Липсата на господар е скръбно, нежелано, достойно за съжаление състояние. Господарят е обичан и необходим. В идеалния случай той е щедър, носи късмет и вдъхновява хората си за подвизи. Отсъствието му е трагично. Една от темите в “Беоулф” е тази за недостойния господар, който не може повече да остане на власт (Херемод, легендарен датски владетел, се проявява така престъпно, че справедливо е прогонен от трона и страната, но това на свой ред води до ужасяващото безвластие, възприемано като наказание или напаст и излекувано едва с появата на нова династия, цитирана по-горе). Друга, свързана тема е тази за края на достойния господар, след чиято смърт хората му могат да очакват неизбежни злини, например нашествия. Безвластието, особено безцарствието е огромна заплаха за общността в “Беоулф”. И точно с това старинната поема вдъхновява безцарствието в Гондор. Бялото дърво, емблема на династията, пресъхва. Тронът остава недостъпен. Евентуалните законни приемници на кралската власт са отхвърлени, а вместо тях властват (но не царуват пълноценно) наместници, които не доближават празния престол. Отново “Беоулф” (ст. 166-169) ни дава:
Heorot eardode,
sinc-fage sel sweartum nihtum;
no he þone gif-stol gretan moste,
maþðum for Metode, ne His myne wisse.
Седеше в Хеорот,
чертога богат, през черните нощи.
Но трона царствен не доближи,
дарен от Бога – любовта Му не знаеше.
Грендел, чудовището, което си присвоява нощем властта над двореца в “Беоулф”, също не властва пълноценно. То не може да доближи празния кралски престол, защото не познава Божията любов. Грендел е лишен от любов, свързан е с Ада. Денем на трона седи скръбният, престарял датски крал Хродгар, жалещ за своите избити придворни. Нощем чудовището прокужда смъртните собственици на палата и се разпорежда в него… с изключение на почетното място на истинския крал, което никога не може да стане достъпно за недостойния. Този детайл може би напомня и историята на Опасното място, чакащо своя истински притежател край Артуровата Кръгла маса. Всеки трон е труднодостъпен – за молители, а още повече за тези, които биха искали да го заемат. А празният трон на датския крал в “Беоулф” и недостъпният за временните наместници престол на гондорския владетел са в пряка връзка. Любопитен момент е, че Грендел (разбираемо) не е християнин, но законният крал Хродгар, макар и от историческа гледна точка да е езичник, се впуска в рамките на поемата в дълги проповеди на християнски теми – и в пряка реч се позовава на Бога. Без да коментирам дали това е естествена част от текста, тя със сигурност е възприемана от Толкин по този начин. Авторът изрично набляга на понятието “езически” във връзка със заблудите, лудостта, отчаянието, гибелта и кладата на наместника Денетор. Докато опонентите му Гандалф и Арагорн няколко пъти в романа се заявяват като квазихристиянски фигури – така, както Хродгар е квазихристиянин от позицията на благороден езичник или езичник-философ, достигащ до естествен, едва ли не Платонов, парахристиянски монотеизъм. Такъв е и самият Беоулф. Докато наместникът, който седи на прост стол в подножието на импозантния, празен гондорски престол, поради отчаянието си се оказва прокълнат, лишен от надежда езичник по същия начин, по който прокълнат, лишен от надежда и свързан с Ада е Грендел – временно властващото в датския дворец чудовище, което също не доближава кралския трон.
Второто голямо вдъхновение: Византия
Във византийското и по-общо източноправославното религиозно изкуство съществува иконографемата на празния, приготвен, очакващ трон, ἑτοιμασία, етимасѝя. Възможно е тя да е била отразена и в действителната подредба на византийското дворцово пространство. Във всеки случай и до днес по историческа и културна традиция Вселенската патриаршия в Истанбул церемониално държи празен трон, предназначен само за Христа като Цар и поставен малко по-високо, зад реалния престол на патриарха (исторически поел част от представителните функции на някогашните ромейски императори). Етимасѝята или приготвеният трон е впечатляващ образ в иконографията и е много вероятно да е част от въдхновението зад празния кралски престол в Толкиновия Гондор. Разполагаме с достатъчно убедителни други аналогии, които показват, че Гондор е поне частично вдъхновен от историята и културата на Източната римска империя. Вече съм писал за по-общата аналогия на разделението на Толкиновите царства Арнор и Гондор с двете половини на Римската империя и за историята на гондорските войни като резултат от вдъхновение, почерпено от късноантичните и ранносредновековни конфликти на Византия. Гондор като царство, повлияно от представите на Толкин за Източната империя и гондорската столица Минас Тирит като имагинерен еквивалент на Константинопол вече дори не са новаторска или екзотична идея. Превърнали са се в мейнстрийм. На български език по темата е писано относително рядко и се смятам за един вид пионер в тази посока, защото стигнах самостоятелно до идеите си. Но критиката върху “Властелинът на пръстените” на английски език, обръщаща внимание на “византийската връзка”, вече може да обеме доста сериозна библиография и е най-лесно човек да придобие бърза представа за нея, като просто потърси ключовите думи Gondor и Byzantium паралелно през Гугъл.
Празен ли е византийският трон?
Гондорският престол със сигурност е празен до едновременно очакваното и неочаквано Завръщане на Краля. Колкото до византийския, вече споменах, че етимасѝята като изображение на празен трон присъства не само във византийското изкуство, а и чисто физически във Вселенската патриаршия, наследила част от атрибутите на империята. По време на Вселенските и поместни събори в помещението за заседанията (обикновено голяма базилика) е имало приготвен празен трон с поставено върху него Евангелие. “Напрестолно” се нарича и обикновено украсеното, централно поставяно Евангелие, четено при службите в източноправославните храмове. Византийските императори вероятно са ползвали символичния капитал на царуванията си като вид очакване, приготовление, наместничество преди завръщането на Небесния Цар, Христа. Съществува тезата, че по време на празници императорът е сядал на по-малък трон, почетно поставян вдясно от по-голям престол, приготвен за Христа. Приготвеният, празен трон може да бъде разглеждан и като олтар, доколкото върху олтара се приготвя безкръвната жертва, парадоксално смятана обаче за плът и кръв, тоест за физическо присъствие на Христа. Тази византийска и по-общо източноправославна поредица от смисли е била позната за Толкин не само като медиевист, но и като практикуващ римокатолически християнин. Още повече, че изображение на приготвения трон има и сред мозайките в добре познатата базилика “Сан Витале” в Равена, Италия. Всичко това показва, че и византийската традиция би могла да е част от вдъхновението зад празния трон на Гондор.
Императорите-схизматици: една непълноценна власт?
Като по-скоро старомоден католик, Толкин би могъл да споделя интуицията, че след началото на схизмата от 1054 г. ромеите прекъсват общението си с Рим и губят пълнотата, пълноценността на християнството си. По такъв начин Толкин би могъл да (си) представи празния, “византийски” трон на Гондор като образ на една ощетена Византия. Царство на благороден, “висш” народ, но с накърнена, намаляла и намаляваща благодат. Оттук – и с накърнена легитимност, водеща до отмиране на царската власт и замяната ѝ с някакво непълноценно управление. “Византийските” наместници на Гондор биха могли да са вдъхновени от една представа за изпълнени с антиримски хюбрис византийски императори-схизматици, отцепници от целостта на християнската общност, губещи своята католичност. В римокатолическата култура властният жест на архиепископа свети Амброзий Медиолански, непозволяващ на съгрешилия император Теодосий да влезе в олтара, е в основите на свещеническото превъзходство над владетелите – и още един знак, че не всеки земен властник може да доближи сърцевината на светилището. Празният трон, приготвеният трон, тронът на очакването, престолът-олтар може да се разглежда и като белег, че “византийски” Гондор сам се е лишил от завършеността си на царство. Ако се върна към вече споменатата аналогия престолът, разглеждан като олтар, позволява да помислим за сложната позиция на всички византийски императори спрямо свещеническата служба пред/в църковните олтари. Вдъхновените от византийския образец гондорски крале реално са и жреци: царе-първосвещеници в духа на старозаветния Мелхиседек (и на принадлежащите на по-стара епоха, молещи се от върха на свещената планина нуменорски крале). Но свещеници ли са техните късни наместници, които не докосват трона-олтар и не посещават планинското светилище, в което Арагорн намира знака, че династията му ще бъде благодатно подновена? Някои благочестиви наместници, като свещенодействащия Кирион от “Недовършени предания”, който тържествено споменава името на Единствения, Еру, за да освети създаването на Роханското кралство, може и да са. Кирион изрично се държи почтително спрямо идеята за Завръщане на Краля и ритуалните му жестове са свързани с гроба на Елендил – обединителна, а не разделителна фигура, баща едновременно на Анарионовия и Исилдуровия дом. Преведено обратно на езика на европейското Средновековие, който вдъхновява Толкин, Кирион припознава единството на Изтока и Запада, на Константинопол и Рим. Но други наместници, като горделивия Денетор, явно не са свещеници. Вероятно можем да мислим опозицията между Краля и наместника по подобие на опозицията между сакрален, съвършен Крал и секуларен, потенциално грешен крал в английската традиция, както я очертава Канторовиц в “Двете тела”. Толкин вероятно не е познавал изследването на Канторовиц, но това не би му попречило да намери (и да използва като източник на вдъхновение) аналогии на разликата между праведен и неправеден монарх във византийската, пък и в англосаксонската традиция. Празният трон може и да е знак не само за търпеливо очакване, но и за това, че страната е наказана да няма крал, докато надменността, илюзорната самодостатъчност на наместниците не бъде преодоляна чрез смирение. Денетор довежда гордостта си до лудост и гибел. Той не само не се приближава до трона, но и не позволява на Гандалф и Арагорн като носители на легитимността и надеждата да се доближат до самия него. Той отхвърля надеждата изключително експлицитно. Наследникът му, смиреният и изпълнен с надежда Фарамир, връща властта на законния претендент и с това възстановява не само свещената монархия, но и собственото си щастие. Ръцете на Краля действително са ръце на целител (в имагинерната Средна земя, както и според средновековното суеверие, свързвано с докосването на френските крале-чудотворци), а смирението на изцеления, обновен наместник е начин да се преодолее нещастието от продължаващото безцарствие. Ето защо Фарамир, за разлика от Денетор, е възнаграден в романа. И ето как безцарствието като ощетеност, кралството, лишено от краля си, се комбинира чрез аналогии от “Беоулф” и цял набор преплитащи се интерпретации на византийската етимасѝя.
За финал ще отбележа потенциалната аналогия между средновековен, папски Рим и Ломидол, дома на Елронд. В Средната земя Елронд е създател на крале, така, както историческите папи са създатели на крале. Той изковава отново меча на Елендил и го връчва на законния претендент. Той обещава кралица на претендента срещу изпълнението на определени условия. Той съхранява регалиите на оцеляващата династия и дава убежище на членовете ѝ. В неговия дом е ушито знамето, с което Арагорн най-сетне предявява претенциите си – точно както това се случва със средновековни исторически фигури като Карл Велики, Уилям Завоевателя и българския Калоян. Най-сетне, в укрепения, изолиран дом на Елронд се провежда Съветът, в оригинал the Council (почти Съборът) с представители на много народи; Съвет (или Събор), на който се решава съдбата на Пръстена и формирането на Задругата. Ако гондорският град Минас Тирит е фокусът на Юга и Изтока, аналогия на Константинопол, то Ломидол или Имладрис е фокусът на Севера, фактически център на изчезналото Арнорско царство – самото то аналогия на изчезналата Западна римска империя. В един роман, пълен с европейски средновековни аналогии, Ломидол убедително изпълнява функции, сходни с тези на Рим.