(Анонимно староанглийско стихотворение от Екзитърския кодекс, втората половина на Х в.)
Уеланд1, знам, сред уерми дълго бе нещастен,
смелият страдалец страх позна тогава.
Нужда, нищета бяха все със него,
зимния изгнаник. Зло му бе замислил
Нитхад, що във плен беше го завързал, 5
бе той отредил робство за човека.
Мина и това, всичко ще премине2.
Бедухилд тъжеше не за брат си мъртъв,
а задето бреме носеше от оня,
що го бе погубил. Откъде да знае 10
тя, че ще потръгне всичко пак за радост?
Мина и това, всичко ще премине.
Медухилд3 я знаем – жалеше жената
гаутска в скръб и сълзи. Грозно я гризеше
страст нещастна, силна. Сън не я ловеше. 15
Мина и това, всичко ще премине.
Теодрик4 владя мерингската крепост
тридесет години – туй мнозина знаят.
Мина и това, всичко ще премине.
Чували сме също и за Еорманрик5 – 20
вълчи бе умът му. Дълго той царува
над народа готски. Страшен беше кралят,
и мъже мнозина мъка ги гнетеше.
Никаква надежда нямаха, освен да
падне и туй кралство, за да си отдъхнат. 25
Мина и това, всичко ще премине.
Страда ли човекът, без утеха той е.
Мрачен е духът му. Струва му се ясно –
мъките пребъдват, няма край на злото,
изход се не вижда, дялът му жесток е. 30
Мисли ли човекът, че е мъдър Господ –
че промяна носи Той в света безспирна.
Тъй мнозина виждат милост и утеха,
други получават дял голям неволи6.
Ето, ще говоря и за свои мъки: 35
някога поет бях сред хеденинги,
тачеше ме принцът. Деор се наричах7
и години дълги бях обичан вярно
аз от господаря; ала Хеоренда,
тоз хитрец, отне ми ширните имоти, 40
някога от принца дадени ми щедро.
Мина и това. Всичко ще премине.
Коментар
1. Уеланд е англосаксонският аналог на магьосника-ковач Регин или Волунд от скандинавската митология. На модерен английски Уейлънд, на немски – Воланд, име, заето и от Булгаков за неговия симпатичен Сатана в “Майстора и Маргарита”. В англосаксонската легенда и в няколко германо-скандинавски източници Уеланд е вързан и държан в робство от Нитхад, краля на уермите (вероятно съответстващи на вермаландците в Швеция). Уеланд се освобождава от плен и отмъщава на Нитхад, след което изнасилва дъщеря му Беадухилд. Безутешната Беадухилд обаче ражда героя Уидия или Витигес – неочаквана утеха в тази иначе трагична история. Всички истории, споменати в стихотворението, са за зло, което неочаквано и непредвидимо за смъртните се обръща в добро. В това отношение оптимизмът на “Деор” много отличава стихотворението от по-дълги поеми като “Скиталецът” и “Мореплавателят”, в които трагическото чувство е дадено в чист вид и предлаганата утеха на религията е доста по-хладна. Разбира се, възможните интерпретации на “Деор” са няколко и моето предположение за по-скоро оптимистично четене на стихотворението може да се оспори. Също толкова легитимно би било да се чете текстът като едновременно песимистичен и оптимистичен: “всичко ще премине” може да се отнася както към всяка несгода, така и към живота изобщо. В този смисъл поемата има и трезв, стоически подтекст – а християнският, не точно ведър, но не и резигниран стоицизъм на англосаксонската поезия е отбелязван много пъти.
2. Повтарящият се стих, на практика рефренът е нетипичен за англосаксонската поезия. Повторенията в по-дълги поеми са от епичен, “Омиров” тип като въведения в ситуация (“Беоулф рече, син на Еджтеу”…), а не като извод. И тук “Деор” силно се отличава от останалия корпус на староанглийската поезия. Повтарящият се стих може би сочи, че стихотворението е било изпълнявано като песен с припев, подобен на старофренските и скандинавските балади. Цялостният тон на “Деор” напомня повече за френски и средноанглийски източници (тоест източници след 1066 г.), сиреч има необикновено “модерно” звучене на фона на останалите текстове от староанглийската епоха. Възможно е стихотворението да е съставено именно с цел песенно изпълнение в последния век на англосаксонския период. Комбинацията от новозаветното “ще премине” (срв. “небе и земя ще премине”, Мат. 24:35, Марк 13:31, Лк. 21:33 и “богатият […] ще премине, както цвят у трева”, Иак. 1:10 в синодалното издание) и редовното позоваване на древногерманските герои и техните истории показват разнообразната култура на автора, който може би, за разлика от други староанглийски поети, не е монах, а светско лице.
3. Меадухилд може би е не просто “гаутска жена/съпруга”, а направо съпруга на Геат – епонимен владетел на народа на гаутите, геатите или йоталандците в Швеция. Освен че гаутският герой Беоулф е основен персонаж в прочутата едноименна поема, Геат е името и на един от легендарните прадеди на историческата уесекска династия. Историята на Геат и нещастно влюбената му в другиго съпруга Медухилд не е известна от други източници, но вероятно е била добре позната на англосаксонската публика. В превода на тази строфа следвам четенето на Кемп Малоун от “Ten Old English Poems Put into Modern English Alliterative Verse” (1941).
4. Теодрик вероятно е събирателен образ, основаващ се на поне две исторически личности, наречени Теодерих, Теодрик или Тиери – възможно е да става дума както за Теодерих Велики, така и за някого от франкските крале с това име. Теодерих Велики царува над трийсет години, но в Италия, а не над “мерингската крепост”, тъй като Меровингите управляват Галия. Възможно е поетът да споменава дългото царуване на легендарния Теодрик като пример за това, че дори и най-дълголетният тиранин накрая умира. Мисъл, чудесно кореспондираща както с Омуртаговото “Човек и добре да живее – умира”, така и с Яворовия стих: “цар царува – века ли царува?” Теодорих Велики е забележителен монарх, но като ариански еретик и убиец на философа Боеций би могъл да мине за тиранин и така да е влязъл в легендите.
5. Легендарният англосаксонски Еорманарик вероятно се основава на историческия готски крал Ерманарих. В легендите на англосаксите Еорманарик също е жесток тиранин.
6. Философски звучащите ст. 31-34 почти дословно повтарят ст. 64-67 от поемата “Съдбата на човека” от същия Екзитърски кодекс, в който се намира и “Деор”.
7. Деор вероятно е инвенция на поет, останал всъщност анонимен. Името Deor би могло да се сметне за съществителното със значение “скъп”, “мил” (срв. модерното английско dear), тоест за значещо име, но в същия стих оригиналът дава клишето dryhtne dyre, “скъп на господаря” (което тук предадох като “тачеше ме принцът”) и е малко вероятно Deor и dyre да повтарят един и същи смисъл на един и същи ред. Хеоренда е поет (тук – конкурент на Деор), който помага на крал Хеоден да спечели ръката на красивата Хилд. Тук вероятно накратко е направена алюзия към изгубена легенда за това как Хеоренда измества Деор като придворен менестрел на хеденингите, тоест поданиците на Хеоден. Забележително е, че последната строфа от стихотворението разказва за страданията и стоицизма на Деор в първо лице – може би защото реалният англосаксонски автор пренася легендарната случка към себе си като брат по занаят на Деор. Никога няма да разберем дали реалният автор на текста не е преживял донякъде подобна история. Завистта и интригите между придворни поети сигурно ще съществуват докато свят светува.