Обожествяването на Цезар е част от програмата за държавно преустройство на Октавиан Август
Сега е началото на месец август, най-ваканционния месец и ми се иска да мина от политически на по-приятни теми. А поне за мен няма нищо по-приятно от историята. Затова в тези августовски жеги ми се ще да поразсъждавам над историческото дело на самия Август. Роден като Гай Октавий, праплеменникът на прочутия Юлий Цезар цял живот сменя имената си. Той започва да говори за себе си като за Цезар при гибелта на стария диктатор през март 44 г. пр. Хр. Постепенно се превръща в Август, Цезар Август, император Цезар Август и най-сетне, при събствената си смърт в 14 г. сл. Хр. – в божествения Август. Шестият месец от римската година, някогашният секстил, е наречен август именно по титлата, която римският Сенат присъжда на Цезаровия наследник. Почти никой не го нарича Октавиан приживе.
Октавиан е първият действителен монарх на Римската империя. Между 44 и 9 г. пр. Хр. в серия граждански войни и административни жестове той си извоюва позицията вече не просто на републикански диктатор, а на принцепс. Принцепсът (оттук съвременната ни дума “принц”) първоначално е просто нещо като председател, доайен на Сената. Октавиан или Цезар Август придава ново, далеч по-голямо значение на тази дотогава церемониална позиция. Много е писано за ловкото съчетание на постове, което позволява една личност да оглави републиката и да я премахне, без формално да се е променило каквото и да било. Октавиан не рискува като Марий, Сула или Цезар навремето: за него не е достатъчно, а дори не е и важно да остане консул или диктатор. Той предпочита да съчетае в себе си позициите на народен трибун, цензор и върховен понтифик, плюс почетната титла Август, таченото фамилно прозвище на Цезар, ранга на принцепс и най-вече върховното командуване на армиите, тоест положението на император.
Но за да бъде легитимна тази смес от титли, имена, постове и правомощия, Октавиан се нуждае от безспорно право. Победите в гражданските войни и лоялността на оцелелите командири на легиони са важни, но недостатъчни. Популярността пред населението на столицата или страхът му – това също е променлива величина. И Октавиан се обгражда с ореол на святост. Един от факторите за успеха му е неговото дълголетие: роден в 63 г. пр. Хр., Октавиан е едва на двайсет, когато неговият правуйчо и пастрок Цезар загива в ръцете на сенаторите. Бъдещият император доживява до 14 г. сл. Хр., когато, 76-годишен, успешно и мирно предава върховната власт, принципата на собствения си племенник Тиберий. Започнала е епохата на Августовия мир, период почти без граждански конфликти. Независимо от личните качества на първите императори, целият средиземноморски свят си отдъхва от дотогава редовните цикли на насилие.
Най-големият или поне новаторският момент в това огромно постижение е обожествяването на Юлий Цезар. Като върховен понтифик, Октавиан стои начело на всички законно установени религиозни култове в Рим, а и в цялата република/империя. Същевременно с това, той е и осиновен наследник на последния републикански диктатор. Намира се в идеалната позиция да придаде небесна окраска на личната си връзка с Цезар. Разбира се, невероятната популярност на убития пълководец сред римското население само помага.
Юлиите са древен род. Не просто древен, а директно свързан с легендите за основаването на Рим от потомците на оцелели троянци. Юл, синът на праотеца Еней, се смята за основател на този почти царствен (но нарочно не-царски) род. Самият Еней е почитан като потомък на Венера, богинята на любовта, плодородието и щастието – и, както казва Робърт Грейвз, почти домашно, интимно божество за Юлиево-Клавдиевата династия. Така че още преди обожествяването си, приживе Юлий Цезар може да претендира за изключителен, свръхчовешки произход. Ето защо римляните понякога се шегуват, че името на града им Roma е анаграма на любовта, Amor. Ето защо през императорската епоха ще бъде построен нарочен храм на Венера и Рим като съвместно почитани богини, богини-сестри.
Осиновеният Цезаров племенник Октавиан довежда нещата още една стъпка напред. Той обожествява Юлий Цезар в поредица от тържества през 42 г., близо две години след смъртта на диктатора. Всъщност изглежда, че самият Цезар е започнал част от действията по обожествяването си. По време на диктатурата си (48-44 г.) Юлий е изобразен върху серия монети – за първи път в римската история това се случва с жив човек, по подобие на елинистическите царе в Източното Средиземноморие. Издигнати са статуи на Юлий Цезар не къде да е, а в съседство със стауите на легендарните първи царе на Рим. Той получава титлата “Баща на Отечеството” и в негова чест са поставени множество благодарствени надписи. Различни публични игри и празници са му препосвещавани като на основател. Клетвите пред съда започват да се произнасят в името на Цезаровия гений. В храма на Янус или Юпитер Квирин е поставен дори надпис, възхваляващ Цезар като “непобедим и божествен”. Но Цезар така и не стига до финалната стъпка, която може би е подготвял. Тя остава за наследника му.
По принцип обожествяването на живи граждани е крайно нетипично за Рим. В републиканската епоха Сенатът е изключително консервативен в религиозно отношение, а и сенаторите отделно са подозрителни към всяка форма на прекомерно издигане на авторитета на което и да е лице. Страхът им (основателно) е, че човек, достигнал върховните постове в държавата, разполагащ с лоялна армия и получил твърде много почести, може да възстанови царската власт и така да сложи край на мандатните републикански институции, подчинявайки Сената. В крайна сметка гражданските войни и опитите на Марий, Сула, Цезар, Антоний и Октавиан довеждат точно до това. Но през целия републикански период живи лица не са обожествявани, а и мъртвите също трудно и рядко получават достъп до сонма на боговете.
Рим обожествява легендарния си основател Ромул (смятан за пряк потомък на Марс, бога на войната). Донякъде под гръцко влияние за богове и едновременно с това за смъртни са смятани Херакъл или Херкулес, както и братята Кастор и Полукс или Полидевк от класическата митология. Мъртвите прадеди на всяко патрицианско семейство се почитат като домашни лари и пенати, а маските и статуите им се демонстрират по време на тържествени събития. Но в Рим генерално липсва традицията нови и нови лица да бъдат добавяни в списъка с официално почитаните божества. Градът позволява победоносните пълководци и заселващите се нови малцинства да внасят чуждестранни култове, но те никога не са култове към обожествени простосмъртни, а само към чисто митологични фигури – небесни и подземни богове от различни краища на средиземноморския свят. Цезар е първата обожествена историческа личност в Рим. Римляните, разбира се, са имали своите празници, посветени на духовете на родители и прародители, Паренталиите, но Октавиан за първи път превръща един домашен култ в публичен с аргумента, че Цезар е родител не само на самия Октавиан, но и на цялата държава.
За самия Цезар идеята за обожествяването не е нова, нито екзотична. Той добре познава традициите на ориентализираните елинистически царства, в които владетелите, произлизащи от военачалниците на Александър Велики, отдавна са свикнали да си прикачат божествени имена и атрибути. Цезар освен всичко друго живее с една такава царица – Клеопатра VII Теа Филопатор или просто Клеопатра, дъщеря на Птолемей XII и владетелка на Египет. Едновременно гръцка принцеса от династията на Птолемеите, жена-фараон и следователно – живо божество за своите поданици, Клеопатра е любовница, може би от един момент съпруга на Цезар и майка на вероятния му биологичен син, Птолемей Цезарион (по-късно премахнат от Октавиан като потенциален съперник). Дали Цезар не е получавал приживе божествени почести като завоевател и съпруг на обожествената царица – поне в Египет? Египет има дълбоки традиции в това отношение. Самият Цезар, който според Плутарх сам се сравнява с Александър Велики, е наясно, че Александър е бил обожествен като фараон-чужденец от страна на египетскето жреческо съсловие. Не е изключено още приживе Цезар да гледа на себе си не само като диктатор на римската република, но и като на цар, а това означава – и божество, най-малкото за египтяните. Във всеки случай при установяването на принципата на Цезаровия наследник Октавиан Египет получава специален статут не просто като императорска провинция, а директно като частно, лично владение на принцепса.
Божествеността на Цезар продължава да се използва като инструмент за легитимиране на приемника му: в 19 г. пр. Хр. е отсечена монета, на която Цезар Август или Октавиан се появява на аверса, а звездата или кометата от юли 44 г. пр. Хр., т. нар. “звезда на Цезар” – откъм реверса, с легенда: “Divus Iulius”, “Божественият Юлий”. Дизайнът на звездата вероятно целенасочено имитира т . нар. звезда от Вергина или слънце от Вергина, традиционно свързвано с наследството на също обожествения Александър Велики.
С годините очевидното следствие от обожествяването на Цезар се изразява в публичния натиск към обожествяване и на наследника му. Приживе Август не е почитан като божество в Рим, нито изобщо в Италия. В 30 г. пр. Хр. гръцките общини в провинциите Азия и Витиния се допитват до Октавиан и Сената с молба да им се разреши да почитат императора като “Спасител”. За елинистическата култура в тази епоха това е обикновена форма на почит към монарха; за Рим обаче това все още е значително нововъведение и проява на хюбрис. Август и Сенатът, разбира се, не пропускат възможността, като реализират пълния потенциал на ситуацията: разрешено е живият принцепс да бъде обежствен само в провинциите и статуите му да получават божествени почести само от лица без римско гражданство. В известен смисъл живият владетел още не е абсолютно обжествен, а само условно: само смъртта превръща принцепса в действителен обитател на Олимп. В това отношение Август предвижда собственото си обожествяване и превръща очакването на тази финална стъпка в допълнителен момент от политическата си легитимация. Историкът Светоний директно ни сочи, че в годините и особено в месеците преди кончината си Август съзнателно подготвя почвата за присъединяването си към Юлий в пантеона:
“И смъртта му, за която ще говоря по-долу, и посмъртното му обожествяване били предизвестени чрез недвусмислени знаци. Докато довършвал очистването на Марсово поле пред голямо множество хора, един орел прелетял няколко пъти над него, а сетне, долитайки до съвсем близкия храм, кацнал над първата буква от името на Агрипа [“А”, като “Август”, б. м., Манол Глишев]. Забелязвайки това, Август казал на колегата си да произнесе клетвите, които по обичая се дават за срока от следващите пет години. Защото, макар вече да ги имал приготвени и записани на восъчна табличка, обявил, че не може да бъде отговорен за клетви, които не той щял да изпълнява. Приблизително по същото време първата буква от името му била стопена от надписа под една от собствените му статуи , защото там ударила мълния. това било изтълкувано в смисъл, че той самият щял да живее още само сто дни след случая – брой, посочен от буквата “C”; както и че щял да бъде обожествен, защото “aesar”, сиреч частта от “Цезар”, която била останала, е думата за “бог” на етруски език.”
(Светоний, “Дванадесетте цезари”, “Август”, 97)
Самият Август се явява пророк на собствената си смърт, а в предходните пасажи Светоний изрично уточнява, че принцепсът едновременно заема високи жречески позиции и е вещ в гаданията. Октавиан умело използва всяка възможност да подчертае близостта си с вече обожествения Юлий и и изобщо със света на боговете. Че тълкуванията в този смисъл произлизат от Октавиан или най-малкото са сакционирани от него, би трябвало да е вън от съмнение: по време на режима на наследника му Тиберий окончателно е приет траен римски закон, според който никой няма право да търси поличби относно смъртта на управляващия император. Това обаче няма как да бъде забранено на самия император, който в комбинираното си качество на жрец, върховен понтифик и старши сенатор се явява върховен религиозен авторитет и има компетентността да се допитва до оракули или дори сам да произнася прорицания за бъдещето на държавата.
Чрез въвеждането на не просто новия, а новаторския, качествено различен култ към Божествения Юлий в Рим, Цезар Август довежда политическата и нравствената си програма си до завършек. С него започва и традицията на последователното обожествяване на повечето императори от Сената – практика, която приключва едва при другия, еднакво значим религиозен реформатор на римския свят, Константин Велики.
