Написах този текст на 20 октомври 2022. Той имаше доста четения. Част от коментарите към него послужиха директно за вдъхновение към следващия ми текст, “За чуждопоклонничеството”, който също ще намерите на сайта ми. Боя се, че отношението ми към “големите” звезди на соца и мутробарока е присмехулно. Ето го и текстът:
Към феновете на Антон Дончев
(Идолите постепенно ни напускат)
Чета, че Антон Дончев се е откъснал от земния прах. Смъртта на добре известен човек винаги е повод да се погледне назад към делото му. У нас съществува една неписана, но силна традиция за такива хора да се изказваме предпазливо. Така че много хора днес ще кажат милото “Бог да го прости”, неутралното “Лека му пръст” и съвсем безформеното “Светъл му път”. Други дори ще добавят, че Дончев е бил “голям писател”.
Да, разбира се, Бог да го прости.
Но всъщност беше ли той изобщо добър писател? Това се проверява с четене. Антон Дончев беше и остава прочут у нас най-вече заради романа си “Време разделно”. Роман, който е и филмиран. Книгата е написана за около четиридесет дни през или скоро преди 1964 г. Действието се развива през XVII в. в Родопите и описва ислямизацията на местното българско, дотогава християнско население.
Мнозина сме чели “Време разделно”. А харесваме ли го? Мнозина ще кажат: да. Но няма да си послужат с думата “харесваме”, защото тя ще им се стори недостатъчна. Ще кажат друго: че това е голяма литература. Но не – даже и това няма да кажат. Ще кажат, че е добра българска литуратура, а не добра литература изобщо. Нали долавяте разликата? Може би това е и причината Дончев да не бъде оценен извън България така, както ни е налагано да го тачим тук. Ние правим полусъзнателна разлика между истинската голяма литература и българската “голяма литература”. Същото е и с киното. Имаме двоен стандарт, снизходителен към родната продукция. Оттук и уважението към романа на Дончев всъщност е малко нещо фалш. Оттук и неуспехът този писател да бъде натрапен като български кандидат за световни литературни награди (ех, как навредиха навремето феновете на Дончев на далеч по-симпатичния Радичков). Дончевата държавно наложена слава стига до Драгоман – и толкоз. Още покойният Георги Марков е описал тези наши явления.
Не, “Време разделно” не е нито “Травнишка хроника”, нито “Капитан Михалис”, нито “Орехови двори”. Книгата първо е написана на фалшив, напълно изкуствен български език, който всъщност трудно се чете. Тези маниерни инверсии ги има и в други съчинения на Дончев, например в изключително бутафорното “Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес”, което е и може би единственото успешно българско фентъзи, нищо че претендира да е исторически роман. Във всеки случай стигнете ли до реклама или водещ, които да ви говорят за “земята… българска!”, това е вкус, формиран от “Време разделно”. Страшно кънти на кухо.
“Време разделно” не е писано заради спонтанно хрумване на автора. Той сам признава, че идеята отначало е била предложена (от кого? СБП? Комитета за култура? Тодор Живков? ДС?) на двама писатели преди него – Стефан Дичев и Андрей Гуляшки. Дончев единствен е приел да напише роман по предложената тема, взел е някаква сума командировъчни и се е заел със задачата. Самият факт, че книгата е издадена, преиздавана, рекламирана, коментирана и филмирана, докато се наложи успешно в съзнанията на много читатели по време, когато царува пълна цензура, означава, че поръчката за този роман е била целенасочена. “Време разделно” е властови проект, в крайна сметка – политически инструмент, а не литературна идея. Точно затова Дончев ползва фалшиви исторически извори като основа на книгата си. Съзнателно или не? Във всеки случай – изгодно. Неслучайно и заглавието, и цялата атмосфера на романа говорят за разделение, недоверие, скъсване на връзки. С времето книгата на Дончев е впрегната като пропагандно оръжие за легитимиране на бавно настъпващия “възродителен” процес. Тази книга е антитурска, антиислямска, антипомашка и в този смисъл – античовешка. Тя възпитава в зло и омраза. И не би имала успех, ако не ни беше набивана в главите – и то в момент, когато на пазара просто не излиза почти нищо.
Съвсем различна страна на проблема с “Време разделно” е това, че Дончев като добър социалистически автор изобщо не разбира и не умее автентично да изложи емоциите и културата на християни от Късното Средновековие и ранното Ново време. Тук е дълбоко изкуственият, крайно неубедителен момент във “Време разделно”. Неговите герои не мислят за своя Бог, Кръста, Църквата, иконите, светиите и празниците, които губят. Те мислят (съвсем като героите в българските “царски” филми от тоя период) само за някакво абстрактно запазване на… какво? На “народа”. Напълно чуждо за седемнайсети век разбиране. Всъщност персонажите на Дончев – от Аспарух до поп Алигорко – са или генерично “зли”, или генерично “добри”, плюс някак партийно замислени за пребъдването на “народа”. Дали всъщност моят адаш със Стоте братя не се е подготвял за участие в Деветия конгрес?
Дончев имаше и други книги, разбира се. Например “Сказание за времето на Самуила…” (заглавието отново е дълго, колкото средна по размер глава у Флобер). Същият изкуствен език и същият аисторизъм, същият набор от клишета и анахронизми, даже абсурди като в “Сказание за хан Аспарух…” и “Време разделно”.
Интересно е, че Димитър Талев публикува своята трилогия “Самуил” през 1958-60, след години, през които е бил подложен на цензура, тормоз и реален риск за живота си. Новата линия на БКП най-сетне разрешава на едва оцелелия от преследванията ѝ Талев да излезе от сянката и да издаде книгите, които е писал при най-трудни условия. Но веднага след излизането на Талевия “Самуил” внимателно направляваната книгоиздателска политика на НРБ пуска (каква дума само! Пуснаха чушки! Пуснаха романи!) и “Сказание за времето на Самуила…” от Дончев. Може би като един вид “наш”, конкурентен, по-правилен продукт. Талев също е невероятно старомоден писател, но при него няма съмнение, че работи по своя лична воля, като свободен човек с чисто литературни намерения. Лесно е да го предпочетем.
От гледна точка на историческата проза, Дончев не беше добър. У нас изобщо не се смята, че историческите романи трябва да отговарят по какъвто и да е начин на някаква физическа, материална и духовна действителност от уж описваната епоха. В този смисъл социалистическата глава от историята на нашата литература много напомня днешните сериали на големи международни компании, които правят каквото си искат с материалната култура и начина на мислене на хора от миналото. Тук Дончев няма толкова голяма лична отговорност – та ние никога не сме изучавали Средновековието и османския си период с дължимото внимание към детайла, а винаги сме разчитали само на повърхностни разкази и клишета! Тук Дончев е жертва, а не виновник – толкова, колкото сме всички ние, българите, лишени от плътен исторически разказ и сериозни разбирания за миналото. Но Дончев много успешно реализира, сиреч осребрява своето състояние на жертва на аисторизма.
И все пак, имаме и някои добри, четивни, доставящи удоволствие исторически романи. Е, да, не са от Дончев. Смея да препоръчам “Дрезгавини” на Евгени Константинов. Тя също има слабости, но все пак е по-добре написана и вътре няма очевидни абсурди, за разлика от Дончевата проза. Или пък, ако ви се прииска нещо по-свежо, имаме “Възвишение” и “Чамкория” (втората версия) от Русков. Два чудесни български исторически романа на невероятен език – особено “Възвишение”.
При Дончев имаше и един смешен личен момент. Нашата журналистка Даниела Горчева разказва за него следния анекдот. Вече в края на или дори след след 90-те години възрастният писател гостува на група български емигранти в Холандия. Хората с интерес чакат да чуят какво ще каже мъдрият литератор. И той започва да ги оплаква, завалиите! Казва им, че сигурно им е много тежко в тази далечна, чужда страна, която няма нашата история, нашите манастири… А това все пак е Холандия. Страната на Рембранд и Вермеер, на презокеанския трафик от седемнайсети век насам, на лалетата, на Оранжката династия и аристократичната република на наследствените щатхалтери. Но нашите писатели, както и нашите читатели, уви, настина сме възпитани в пълна изолация и непознаване на историята дори само на Европа, а какво да говорим за света. Мъчително и тъжно е да осъзнаеш, че един популярен човек на книгите не знае нищо за страната, в която е отишъл да погостува. Може би по това се отличават автентичните писатели от тези, наложените “отгоре”?
Най-иронични са последните похвали за Дончев от страна на нинепредседателствующия Народното събрание, приснопухтящия г-н Рашидов. Бедният Рашидов! Да си турчин, а да трябва да възхваляваш барда на “възродителното” престъпление! Убеден съм, че любителят на ранното уиски всъщност никога не си е губил времето да чете Дончев – и го поздравявам за това. Но и двамата произлизат от тази изкуствена среда на българския, отгледан под похлупака на БКП, фалшив интелектуално-художествено-бохемски живот, който само имитира автентичност, без да я има. Общо взето, Дончев беше литературната версия на Светлин Русев, Нешка Робева, старателно възпитавания култ към баба Ванга… и Васил Горанов. Защото днешният мутробарок произлиза пряко от изнасиления “патриотизъм” на БКП, изразен толкова успешно в романите на Дончев.