Разправят ми за така нареченото чуждопоклонничество. Поводи има често: първо, мен ме интересува отдавна темата за съдържанието и обхвата на старобългарската литература, която, уви, намирам за бедна на фона на другите европейски средновековни корпуси. И второ – понякога пиша това, което смятам за вярно по отношение на набедени български величия от соцепохата, пък и от днешния господстващ мутробарок, а различни хора се опитват да ми обясняват как нещо обявено ли е за патриотично, то не може да не е добро. Някаква дама даже тръгна да ме бъзика на тема как съм бил чуждопоколнонник, щом предпочитам легендите за Артур пред житията, писани от Евтимий или Толкин – пред примерно Антон Дончев. И ми стана смешно, но и темата ми остана в главата. Не е за първи път.
Вижте, имаме сериозен проблем. Разни простаци, мутри, кичаджии ни мътят главите с тяхната нискочела представа за патриотизъм. А това са нечисти хора. Не познават българската история и литература, но си имат представа за България. И тази представа е бедна. Ужасна е. Хоро, гайди, мръвки и толкоз. И много анцузи. Това им е “българското”.
А то първо не е българско. Хаджииванчовско е. Байганьовско. И още по-лошото – съветско е. “Балкантурист”. Нали знаете какво е “изобретена традиция”? нещо, измислено вчера, се обявява за съществувало тук от незапомнени времена.
Второ, българското е нещо много по-различно. Просто не е на мода днес, защото модата ви я задават изроди. Българските ценности всъщност са във финия език, голямата наблюдателност и дълбоките знания на Симеон Радев. Човек трябва задължително да е чел “Строителите на съвременна България”. Задължително. Без уговорки. Няма значение каква носия притежавате, колко са големи пафтите, дето сте ги купили на жена си за събора на гайдарите в Гела и така нататък, ако не сте мислили над страниците на “Строителите”. Спорът между високата българска култура и селския култ към пафтите не е от вчера. И пафтите най-сетне трябва да отстъпят на своето полагащо се, скромно място, защото досега те само и единствено са задушавали “Строителите” с излишната си тежест.
Поинтересувайте се например от книгата “Фердинандеум” на Петър Стоянович. Имало е и друга България. Обърнете внимание, че българските художници от 20-те и 30-те години на ХХ в. участват заедно по световни изложения и се подписват на латиница. Вгледайте се в театралните програми, съставяни от Пенчо Славейков и Пейо Яворов. Тези мъже са се опитали да научат България на най-доброто от света.
Трето, не може добри българи да ви прави затвореността. Не може да противопоставяте пафтите (и цървулите) на интереса към външния свят. Ние ще сме голям и смислен народ, само ако се сравняваме с другите народи, а не ако се изолираме в себе си. И дори фактът, че произнасям тази банално очевидна истина не в 1890, а в 2022 година, вече е отчайващ. Защото това вече е било говорено и от Раковски, и от Левски, и от Гоце Делчев, и от Алеко, Вазов… и да, от Симеон Радев, когото сте длъжни да сте чели.
Ние не сме мръднали. И преди Освобождението, и след него, та до днес има една част нахални, шумни, прости наши сънародници, които нищо не знаят, нищо не искат да научат, стремят се само към власт и набиват в главите на лековерните, че ние сме си самодостатъчни и нищо освен нашите си потури не ни е нужно. Диващините от 1944 г. и мутрящината от 1989 до днес само засилват позициите на тези нахални и прости хора. Обаче учението как пафтите, потурите и цървулите са всичко, е една безсмислена лъжа. Някъде през 60-те Цветан Стоянов и Георги Марков също са писали за това.
Простите и наглите твърдят, че да се интересуваш от света било чуждопоклонничество. Не е . И да се твърди че е, от своя страна е само простащина, нищо друго.
Светът съществува. Той е богат, грамаден и интересен. Все по-интересен. Днес е още по-богат и пълен с ценни идеи, отколкото е бил дори в 1890 г. И става още по-срамно, още по-самоунищожително да не го познаваме. Самоизолацията, приспиването с потури е част от тиранията на простаците.
А потурите не се развиват. Те си остават едно и също. Култът към тях дори не е патриотичен. Той даже не представлява истинско изучаване, познаване и обичане на нашия фолклор. Той е само и единствено задушаване на личната свобода. Култът към потурите е инструмент на директна политическа диктатура, която няма нужда от образовани хора. Само че благосъстоянието зависи от културата. От образованието. От широките интереси.
Забравете потурите за момент. Скатайте ги в сандъка на тавана. За секунда си представете, че не само Дивдядово ви е родина. Родина ви е и Цариград, и Токио, и Рим. Можете пълноценно да сте българи и да сте интересни именно като българи, само ако се гмурнете в целия този свят.
Забравете поне за малко медените кавали, турското иго и идилията с баниците на баба. Или не ги забравяйте, но сместете до тях в умовете си рокендрола, полетите до Луната, чаената церемония и хумора на Пратчет. Сравнете Дъглас Адамс с Чудомир, ако щете. Сложете Вазов до Киплинг. След “Суматоха” на Радичков вземете, та изгледайте един кралски Шекспиров театър на запис, да му се не види. Струва си, готино е, не боли, а обогатява.
Дайте си сметка, че да, има неща, с които като народ и култура сме крайно бедни. Може пък да има други, с които да сме богати? Подходете най-сетне отворено и приятелски към цялото гигантско съкровище на човешкия род, което интернет ви носи срещу малка месечна такса на телефона и компютъра. Защото другите народи на Земята също са бедни в едно и богати – в друго. Не се страхувайте от тях. Не им завиждайте. Не ги мразете. Те също се състоят от хора като нас. И да, някои от тези народи са ни относително близки и по територия, и по практически интерес.
Мой приятел се опитва да ме иронизира, като ми припомня, че покойният Шон Конъри се е появявал на официални събития с шотландски килт – един вид, човекът може да си се гордее със своя еквивалент на потурите, що и ние да не можем? Обяснявам. Животът на покойния сър Шон не се въртеше само около килта. Той беше успял да съвмести килта с хиляди други неща, например с факта, че беше изпълнявал ролите на хора от всякакъв произход. Не се притесняваше като актьор да се превъплъти и в нешотландец, в чужденец. За това говоря и аз. Обичате българската версия на килта, тоест потурите? Добре, но първо научете, че има и беневреци. Второ, не се притеснявайте нито от официалния панталон към смокинга, нито от килта, нито от джинсите или джелабията. Шон Конъри не се притесняваше. Трето… хайде все пак да се постараем първо да представим българската национална култура като малко по-секси в очите на света, а? Докато се бием в гърдите, а не сме усвоили леката усмивчица, пиниза на бай Конъри, нашите потури, все пак, за съжаление, ще си остават не толкова добър избор като килта. Наистина не исках да го казвам, но се налага. Повярвайте ми, всеки нормален човек по света изпитва кеф и интерес, когато му говорите за своите малки обичаи и трикове по забавен, леко самоироничен начин. Величието е в хумора. Доста нещо можем да научим от Шон Конъри, та после да го приложим в по-фините приложения на културния пазар.
Та – струва си един добър българин да се вълнува от това какво става довечера например в Загреб. Или в Краков. Или в Рига, Прага, Толедо. Артуро Перес-Реверте е добър испански писател, жив е, има го превеждан на български. Препоръчвам го. Мишел Фейбър ми е от любимите живи британци. Азам Али прави невероятна музика е-хе, чак от Канада, а сред песните ѝ има и български. Пробвайте ги тия неща. Търсете. Има си Гугъл, има Уикипедия, има ЮТюб. Даже и през цензурирания Фейсбук човек може да попадне на хиляди страници за изкуство, науки и книги от цял свят. Това са безплатни инструменти на щастието.
Само че вместо страх и недоверие трябват очи, пълни със звезди и жаден ум, готов на приключения.