Сънят на Аврелиан и митраизмът на Аполоний Тиански
По време на краткото си, но славно царуване император Аврелиан (Луций Домиций Аврелиан, ок. 270-275) преодолява кризата от III в., спечелва няколко граждански войни, пленява поне двама узурпатори, надвива поне още един, на няколко пъти отблъсква разнообразни коалиции от германски нашественици и, общо взето, възстановява Римската империя. Неговите усилия увенчават с успех търпението и куража на Галиен и Клавдий II Готски, които са запазили, каквото са могли от римския свят по време на хаоса на “трийсетте тирани”. Следващият значим принцепс, който ще продължи сизифовския труд по опазване на раздутата антична свръхдържава, ще бъде Диоклетиан, а от него вече отиваме към епохата на Константин… но това е друга история и ще бъде разказана друг път. Да се върнем към Аврелиан.
Освен изключителен командир, Аврелиан е важен и като религиозен реформатор. Всъщност той се вписва в поредица от неколцина римски императори, които трансформират пантеона. Вече съм писал за Октавиан или Цезар Август, първия принцепс, който осъществява истинска религиозна революция с обожествяването на осиновителя си Юлий Цезар: акт, който на практика отваря Рим за египетски и други ориенталски влияния, както и за чисто елинистическата практика по редовното обожествяване на току-що починалите императори и членове на техните семейства. Но нещата не свършват с двамата първи Цезари. Нито пък с Константин Велики, за когото обикновено се приема, че е единственият или поне най-важният римски религиозен реформатор покрай приемането (по-точно покрай легитимирането) на християнството. Аврелиан въвежда култа към Сол Инвиктус – с извинение за тавтологията, соларно божество.
Непобедимото Слънце споделя титлата си с императора, който по традиция е “благочестив, щастлив и непобедим”. Не знаем много за този култ, който просъществува в чистия си вид близо век – кратък период за която и да е религия. Но можем да си зададем въпроса дали той не се родее с далеч по-традиционния и траен митраизъм.
Митра изначално не е соларно божество в чист вид. Той е ирански персонаж, един от второстепенните богове в зороастрийската религия – спасител и изкупител на света, победител на злото и пратеник на върховния бог Ахура Мазда. Паралелите между Митра и Христос са добре известни и няма смисъл да се спирам обстойно на тях. В най-старите си версии Митра е и просто един от множеството богове на индоарийския пантеон, срещан в митологиите на Индия и хетска Анатолия редом например с Индра и Варуна. В гръко-римския свят Митра бързо е асоцииран със слънцето. Към III в. сл. Хр. Митра е почитан в гръкоезичния Изток на Римската империя като Хелиос Митра, както намираме в т. нар. митраистка литургия. Редовните асоциации между Митра, Хелиос и Феб сочат, че в Средиземноморието иранското божество вече е изгубило повечето си първоначални характеристики и е включено в един синкретичен соларен култ.
Добре, но соларните божества не са винаги непременно взаимозаменяеми. Още древната египетска религия познава поне трима богове на слънцето с различни атрибути. Така че възниква легитимният въпрос: какво общо има Аврелиановият Сол Инвиктус с Митра? Това е и темата на настоящия текст.
Първо, тенденцията към синкретизъм в посткласическото езичество е много ясно изявена, тоест като минимум предположението за митраистки обертонове в култа към Сол Инвиктус си струва да се обмисли. И второ, далеч по-важно: изглежда, че Аврелиан е под определено митраистко влияние – и то чрез личния си култ към обожествения философ Аполоний Тиански.
Аполоний живее през I в. и първоначално е жрец на Асклепий в гръкоезичния кападокийски град Тиана, както и може би практикуващ лекар. Освен това Аполоний е и последовател на питагорейската философска школа и съответно – мистик и аскет. В късните етапи на развитието си античната предхристиянска философия все повече се превръща в своего рода монашество заради връзката си с аскетизма и с разнообразните, все по-синкретични религиозни форми, смесващи платонистки хенотеизъм с традиционните средиземноморски и близкоизточни култове. Аполоний е удивителна фигура, най-вече защото изглежда, че е обожествен. Римското, а преди него елинистическото общество познават практиката на обожествяване на политически лидери, но практическото приравняване на скромен философ с безсмъртните е по-скоро рядкост (освен ако не защитаваме трудната теза, че например Платон също е обожествен).
През 272 г. Аврелиан обсажда и щурмува Тиана по време на кампанията си срещу бунтовната палмирска царица Зенобия. При победата си, както ни съобщава “Historia Augusta”, императорът спира римската армия от разграбване на града. Учудващо е, че войниците не сменят Аврелиан на място с някой друг командир, по-склонен да ги остави да плячкосват и изнасилват. Аргументът на Аврелиан обаче явно влияе достатъчно силно на суеверната войнишка маса: принцепсът заявява, че насън му се е явил Аполоний Тиански, който му е предсказал славно управление, ако крепостта бъде пощадена. Това означава няколко неща: първо, макар да е латиноезичен кавалерист, императорът знае достатъчно гръцки, за да е чел животописа на Аполоний, съставен може би четиридесет години по-рано от атинския софист Филострат; второ, армията вече познава Аполоний като обожествена фигура и се повлиява от увещанията на императора, който е и върховен жрец, велик понтифик на всички култове в римския свят. Може би във връзка с тези събития Аврелиан отсича и монета с възпоминателната легенда “Съгласие във войските”.
Оттук нататък военните кампании на Аврелиан продължават да са успешни, но придобиват и необикновен за тази сурова епоха отенък на човечност. Аврелиан пощадява не само Тиана, а и бунтовническата столица Палмира (поне докато градът не вдига повторно въстание в тила на победителя). Царица Зенобия е отведена в Рим за триумфа на победителя, но не е убита според старата традиция, а е оставена до доживее дните си в доста комфортно изгнание. Подобна е съдбата и на галския узурпатор Тетрик, който сам, доброволно се предава на Аврелиан, разчитайки на милостта му – и историкът Евтропий от IV в. ни съобщава, че след оттеглянето си Тетрик успешно се препитава като имперски чиновник, дори управител на италийската област Лукания. Египетските бунтовници също се радват на по-скоро умерено отношение. Една от много малкото докрай преследвани фигури остава непримиримият узурпатор Авреол от Медиолан, на когото Аврелиан изрично отказва пощада, вероятно поради напълно рационален страх от подновяване на размириците. Дори и този узурпатор обаче загива четири години преди обсадата на Тиана и предполагаемия прорицателски сън на Аврелиан.
Самият Аполоний, философът, почитан от Аврелиан и войниците му като божество, изглежда причастен към митраисткия култ – и то именно като култ към соларно божество. Според силно идеализираното жизнеописание от Филострат Аполоний пътешества из Изтока, търси царска компания и нашироко беседва с царе, буквално проповядва ненасилие, въздържание и правда, поднася безкръвни възлияния специално на слънцето, живее като пълен аскет и вегетарианец – и изрично заявява: “мъдрецът трябва да живее така, сякаш го наблюдават десет хиляди очи“. Всички тези детайли имат очевидно влияние върху Аврелиан. По-интересното е, че в авестийския химн към Митра , “Михр Яшт”, Митра директно е титулуван “Господарят с десет хиляди очи“. От това съвпадение във формулите става ясно, че Филострат приписва на Аполоний открит митраизъм, при това митраизъм от ирански, а не от гръко-римски тип, доколкото в митраиската елинистическа литургия такава формула няма. И точно от влиянието на житието на Аполоний върху Аврелиан следва напълно възможно самият Аврелиан да е митраист. А тъй като в гръко-римския свят Митра е наричан Хелиос, то изглежда напълно възможно големият храм на Непобедимото слънце да е мислен като светилище, открито посветено на някакъв аспект на Митра. В иранската си версия Митра е и “непобедим”, защото е придружаван от Веретрагна, божеството-носител на победата – една несъмнено важна характеристика от гледна точка на постоянно воюващия Аврелиан.
Разбира се, може да се възрази, че повечето подземни митреуми в Римската империя по нищо не напомнят на големия, класически храм с колонада, издигнат от Аврелиан в Рим в чест на Непобедимото слънце. Тази част от темата е важна и заслужава допълнително разглеждане, защото тук не е мястото за спекулации относно евентуалното съществуване на митруем в самия храм на Сол или в други римски храмове на соларни божества.
Накрая ще отбележа, че личните култове на Елагабал и Юлиан Апостат към соларни божества също следва да бъдат самостоятелно разгледани в светлината на потенциална връзка с митраизма и Аврелиановия култ към Сол Инвиктус.
